Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Джули следеше номерата на къщите, като се взираше през мокрите странични стъкла или надничаше между движещите се чистачки.

Ярки луминесцентни лампи осветяваха тридесетгодишните едноетажни къщи от двете страни на улицата, които бяха построени в два основни, подобни на кутия модела, но все пак създаваха известна илюзия за индивидуалност, благодарение на различната си облицовка. Едната беше с гипсова мазилка и акценти от тухли, другата — с гипсова мазилка, редуваща се с панели от кедрови дъски или пана от речен камък, плочки или вулканични скали.

Калифорния не беше само Бевърли Хилс, Бел Еър и Нюпорт Бийч. В нея не преобладаваха богаташки къщи и крайокеански вили, както в телевизионния й образ. Икономичността в жилищното проектиране беше направила калифорнийската мечта достъпна за вълните емигранти, които десетилетия наред нахлуваха от различни точки на света, а сега предимно от бреговете на Далечния Изток, както се виждаше от изписаните на виетнамски и корейски номера на някои коли, паркирани по протежение на Серъп Уей.

— След пресечката — каза Джули. — От моята страна.

Доста хора твърдяха, че подобни квартали са позор за страната, но според Боби те представляваха същността на демокрацията. Той беше израсъл на подобна на Серъп Уей улица, но не в Гардън Гроув, а на север в Анахайм, и тя никога не му се беше струвала грозна. Спомняше си как бе играл с другите деца в дългите летни вечери, когато под оцветените в оранжево и карминово лъчи на залязващото слънце разперените силуети на палмите изглеждаха черни като рисунка с въглен на фона на небето; когато понякога спускащият се здрач миришеше на жасмин и ехтеше от писъка на някоя рееща се далече на запад чайка. Спомняше си какво означава да си момче, притежаващо велосипед в Калифорния — перспективите за изследвания, огромните възможности за приключения. Та нали всяка улица с къщи с гипсова мазилка, видяна за пръв път от седалката на велосипеда, бе изглеждала екзотична.

Две големи дървета господстваха в двора на Серъп 884. Белите цветове на азалиите дискретно ухаеха в мрака.

На светлината на уличните лампи сипещият се дъжд приличаше на разтопено злато, но когато Боби забърза по алеята след Джули, му се стори студен като суграшица и въпреки че беше облечен с подплатено яке с качулка, той потръпна.

Джули натисна звънеца. Лампата на верандата светна и Боби усети как някой ги разглежда през шпионката на входната врата. Той отметна качулката и се усмихна.

Вратата се открехна, доколкото позволяваше защитната верига, и се показа някакъв азиатец. Беше около четиридесетгодишен, нисък, строен, с черна коса, започнала да побелява по слепоочията.

— Какво обичате?

Джули му показа разрешителното си на частен детектив и му обясни, че търсят човек на име Джордж Фарис.

— Полиция? — Непознатият се намръщи. — Всичко е наред. Няма нужда от полиция.

— Не. Ние сме частни детективи — обясни Боби.

Мъжът присви очи. Изглеждаше така, сякаш е решил да хлопне вратата под носа им, но изведнъж лицето му грейна в усмивка.

— О, разбирам. Вие сте частни детективи. Също като по телевизията! — Свали веригата от вратата и ги покани вътре.

Всъщност не само ги покани, а ги посрещна като почетни гости. Само за три минути те научиха, че името му е Туонг Тран Фан (редът на имената му беше разместен, за да се пригоди към западния обичай, според който фамилията е последна), че с жена му Чин били между хората, избягали от Виетнам с лодка две години след падането на Сайгон, че работили в перални и ателиета за химическо чистене и най-накрая успели да отворят две собствени ателиета. Туонг настоя да вземе връхните им дрехи. Чин — дребничка жена с фини черти, облечена с торбести черни панталони и жълта копринена блуза — каза, че ще донесе нещо за пиене, въпреки обясненията на Боби, че разполагат само с няколко минути.

Боби знаеше, че американизираните виетнамци от първата генерация понякога бяха толкова изпълнени с подозрения към полицията, че да не желаят да я потърсят за помощ, дори когато самите те са жертва на престъпления. Южновиетнамската полиция беше корумпирана, а северновиетнамската върхушка, завладяла юга след изтеглянето на американците — кръвожадна. Дори след петнадесет или повече години, прекарани в Съединените щати, много виетнамци оставаха в известна степен недоверчиви към всички органи на властта.

В случая на Туонг и Чин Фан обаче тази подозрителност не се простираше до частните детективи. Очевидно бяха гледали твърде много героични телевизионни детективи и вярваха, че всички те са защитници на онеправданите, рицари с трещящи 38-калиброви пистолети, вместо с копия. В ролите си на освободители на потиснатите, Боби и Джули бяха отведени с известна церемониалност до дивана, който беше най-новата и хубава част от мебелировката на гостната.