Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Продължиха към оскъдно обзаведената спалня на стопаните на къщата: огромно легло, нощни шкафчета, две нощни лампи с червеникавокафяви стъклени абажури, но никаква тоалетка или скрин. Дрехите, които не бяха успели да се съберат в гардероба, бяха подредени покрай едната стена в картонени кутии с прозрачни пластмасови капаци.

Пестеливостта на семейство Фан се стори на Боби сходна с неговата и на Джули. Може би те също имаха мечта, заради която работеха и спестяваха.

Туонг каза:

— Госпожа Фарис е била намерена в леглото си в тази стая. Били са й сторени ужасни неща. Цялата е била изпохапана, въпреки че във вестниците въобще не писаха за това.

— Изпохапана ли? — попита Джули. — И от какво?

— Вероятно от убиеца. По лицето, гърлото… на други места.

— Щом не са писали във вестниците, вие откъде знаете? — попита Боби.

— Жената, която я е открила, още ни е съседка. Тя ни каза, че госпожа Фарис и по-голямата й дъщеря били изпохапани.

— Не е от хората, които биха си измислили подобни неща — добави госпожа Фан.

— А къде са намерили втората дъщеря? — попита Джули.

— Моля, последвайте ме. — Туонг ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, през гостната и трапезарията към кухнята.

Четирите деца на Фан седяха около кухненската маса. Три от тях прилежно четяха учебниците си и си водеха бележки. Никакъв телевизор или радио не отвличаха вниманието им и те изглеждаха така, сякаш ученето наистина им доставяше удоволствие. Дори Мерил, която беше първокласничка и вероятно нямаше урок за разказване, четеше някаква детска книжка.

Боби забеляза две цветни табла, закачени на стената до хладилника. Първото отразяваше оценките на всяко дете от началото на учебната година през септември до сега. Второто беше списък на домашните задължения, за които отговаряше всяко от тях.

В цялата страна университетите бяха в шок, понеже извънредно висок процент от най-добрите кандидати беше с азиатски произход. Негрите и испаноговорещите се оплакваха, че са прецаквани от друго малцинство, а белите крещяха преиначени расистки лозунги, когато им отказваха прием в полза на някой азиатски студент. Неколцина от преуспелите американизирани азиатци вероятно успяваха да се уредят по втория начин, но сега Боби виждаше простичкото обяснение за постиженията им навсякъде в къщата на Фан. Те просто усърдно се трудеха. Бяха прегърнали идеалите, върху които бе основана страната, включващи непосилен труд, честност, посветено на целта себеотрицание и свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш. По ирония на съдбата големият им успех се дължеше отчасти на факта, че много родени американци бяха започнали да се отнасят с цинизъм към същите тези идеали.

Кухнята беше свързана с всекидневна, обзаведена скромно, както останалата част от къщата.

— По-голямата дъщеря на Фарис е намерена тук, до канапето. Седемнадесетгодишна.

— Много красива девойка — тъжно каза Чин.

— Била изпохапана като майка си. Така казва съседката ни.

— А другите жертви — попита Джули, — по-малката дъщеря и братът на госпожа Фарис? Те също ли са били изпохапани?

— Не знаем — отвърна Туонг.

— Съседката не е видяла телата им — обясни Чин.

Известно време всички мълчаха и гледаха пода, върху който е било намерено мъртвото момиче, сякаш чудовищността на това престъпление бе такава, че петната от него би трябвало по някакъв начин отново да се появят върху чисто новия килим. Дъждът монотонно барабанеше по покрива.

— Не се ли безпокоите понякога, че живеете тук? — попита Боби. — Не защото в тези стаи е извършено убийство, а понеже убиецът не е бил открит. Не се ли тревожите, че може да се върне някоя нощ?

Чин кимна.

— Навсякъде е опасно — каза Туонг. — Самият живот е опасен. По-малко рисковано е човек въобще да не се ражда. — Лека усмивка трепна по лицето му и веднага изчезна. — Да напуснеш Виетнам с мъничка лодка беше по-опасно.

Боби погледна към масата в кухнята и видя, че четирите деца продължават задълбочено да се занимават с уроците си. Перспективата убиецът да се върне на местопрестъплението не ги вълнуваше.

— В допълнение към химическото чистене преустройваме къщи и ги продаваме — каза Чин. — Тази е четвъртата. Ще поживеем тук може би някоя и друга година; ще оправим една по една всички стаи, а след това ще продадем къщата и ще приберем печалбата.

— Заради убийствата някои хора не биха се решили да се нанесат тук след семейство Фарис. Но опасността за нас е и една добра възможност — поясни Туонг.