Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Не ми се слуша за сексуалните ти проблеми, Хал. Във всеки случай ако не ядеше толкова много суши и дъхът ти не вонеше на сурова риба, щеше да бъдеш оправян не по-рядко от всеки друг.

Джули се протегна и хвана ръката на Франк. Той се усмихна изнурено.

— Съпругът ви винаги ли е такъв, госпожо Дакота?

— Наричай ме Джули. Питаш дали винаги се държи като нахакан всезнайко или като дете, така ли? Е, невинаги, но се страхувам, че през по-голяма част от времето наистина го прави.

— Хал, чу ли? Увери ли се най-после, че жените и болните от амнезия нямат никакво чувство за хумор?

— Съпругът ми смята, че всичко в живота трябва да бъде забавно. Дори катастрофите, дори погребенията и…

— Зъбната хигиена — вметна Боби.

— … вероятно би си правил шеги с радиоактивното разпадане даже по време на ядрена война. Просто си е такъв. Не може да бъде излекуван…

— О, тя се опита — каза Боби. — Изпрати ме в някакъв център по детоксикация на щастието. Обещаха й да ми вкарат малко мрачност. Не успяха.

— Тук ще бъдеш в безопасност — увери Джули Франк и стисна ръката му. — Хал ще се грижи за теб.

Къщата на ентомолога се намираше в един от новостроящите се квартали на Ървин, сравнително близо до университета. Ниски, черни, наподобяващи гъби лампи очертаваха светли кръгове върху покритата с локви алея, водеща към меко проблясващата дъбова врата.

Клинт се качи на малката, покрита веранда и натисна звънеца. В ръката си държеше една от кожените чанти на Франк Полард.

— Представете се, ако обичате — нареди някакъв мъжки глас по домофона.

— Доктор Дайсън Манфред? Безпокои ви Клинт Карагьозис от „Дакота и Дакота“.

Половин минута по-късно Манфред — поне с двадесет сантиметра по-висок от Клинт, много слаб човек — отвори вратата. Беше облечен с черни панталони и бяла риза. Над разкопчаното й горно копче свободно висеше зелена вратовръзка.

— Боже мой, човече, вие сте съвсем подгизнал!

— Просто понавлажнен.

Манфред отстъпи назад и широко разтвори вратата. Клинт влезе в покрития с плочки вестибюл.

Ентомологът затвори след него и каза:

— В такава нощ трябва да се движите с дъждобран или чадър.

— Ободрява.

— Кое по-точно?

— Лошото време.

Манфред го погледна, сякаш той му се струваше странен, но според Клинт странният беше самият ентомолог. Бе твърде кльощав — само кожа и кости. Не запълваше дрехите си и панталоните висяха около кокалестите му хълбоци, а раменете му стърчаха под плата на ризата, сякаш отдолу имаше само голи остри кости. Мършав и недодялан, той изглеждаше така, като че ли е бил сътворен от купчина сухи клечки от някакъв бог-чирак. Лицето му беше продълговато и тясно, с високо чело и хлътнали бузи, а грубата му, загоряла от слънцето кожа — толкова опъната върху скулите, че всеки миг можеше да се пръсне. Особените му кехлибарени очи наблюдаваха Клинт с изражение на студено любопитство, без съмнение познато на хилядите бръмбари, които бе приковал с карфици в ентомологичните си кутии.

Погледът на Манфред се разходи по Клинт и се закова върху локвата на пода, образувала се около маратонките му.

— Съжалявам — каза Клинт.

— Ще изсъхне. Елате в кабинета ми.

Клинт погледна към хола, намиращ се вдясно, и зърна изпъстрени с перуники тапети, дебел килим с китайски мотиви, твърде много кресла и дивани, старинни английски мебели, виненочервени завеси и маси, претрупани с изящни предмети, проблясващи на светлината на лампите. Една истинска викторианска гостна в дисхармония с калифорнийския контур и стил на самата къща.

Той последва ентомолога по късия коридор към кабинета. Манфред имаше странна, разкрачена походка. Висок и върлинест, с прегърбени рамене и леко наведена напред глава, той изглеждаше недоразвит и праисторически като богомолка.

Клинт очакваше кабинетът на един университетски професор да бъде претъпкан с книги, но видя само четиридесет-петдесет тома, подредени на етажерка вляво от бюрото. Останалите шкафове с широки, плитки чекмеджета вероятно бяха пълни с пълзящи гадинки, а по стените имаше безброй ентомологични кутии, с набодени под стъклата им насекоми.

Когато видя как посетителят любопитно се втренчва в една от сбирките, Манфред обясни:

— Хлебарки. Прекрасни създания.

Клинт не отвърна.

— Простотата на техния строеж и функциониране, имам предвид. Естествено малцина биха ги сметнали за прекрасни, когато се появят.

Клинт не можеше да се отърве от чувството, че буболечките са живи.