Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

— Бихме искали да се срещнем с вашия клиент и да поговорим с него — каза Гавенал.

— Той ще си реши — отсече Боби.

— Много е важно. Трябва да поговорим.

— Негова работа — повтори Боби. — Получихте почти всичко, което искахте. В края на краищата той може и да се съгласи и ще имате всичко. Но засега не настоявайте.

Дебелият кимна.

— Правилно. Само ми кажете… къде е намерил това нещо?

— Не помни. Страда от амнезия. — Чекмеджето отзад вече беше отворено. Чуваше шумоленето и скърцането на грамадните хлебарки, които презглава бягаха от затвора по предната част на шкафа и се спускаха към него. — Наистина трябва да тръгваме — каза Боби. — Нямаме нито минута за губене. — Излезе от стаята много бързо, мъчеше се да не личи, че бяга, за да спаси живота си.

Клинт тръгна след него, придружен от двамата учени. На входа Манфред каза:

— Сигурно ще ви прозвучи като смахната история за булевардно вестниче, но ако в ръцете на клиента ви наистина е попаднало същество с извънземен произход, дали не го е намерил в… ммм, да кажем космически кораб? Хората, които твърдят, че са били отвлечени и подложени на преглед на борда на космически кораби… като че винаги преминават през период на амнезия, преди да узнаят истината.

— Те са или смахнати, или мошеници — рязко го прекъсна Гавенал. — Не можем да си позволим да ни свързват с подобно нещо. — Навъси се, после съвсем помрачня, като едва издума: — Освен ако не е истина.

Боби им хвърли поглед назад от площадката, доволен, че вече е навън.

— Може би е истина. Стигнал съм до такова състояние, че съм готов да повярвам на всичко, докато не бъде опровергано. Но ето какво ще ви кажа… усещам, че това, което се случва с клиента ми, е много по-странно от отвличане от извънземни.

— Наистина — съгласи се Клинт.

Без повече обяснения двамата се запътиха по алеята към колата. Боби отвори вратата и се спря за миг — не му се искаше да влиза в шевролета на Клинт. Лекият ветрец над хълмовете на Ървин му се струваше толкова чист след застоялия въздух в кабинета на Манфред.

Пъхна ръка в джоба, опипа трите червени диаманта и тихичко каза:

— Изпражнения на буболечки.

Най-сетне влезе в шевролета и тръшна вратата. Едва се удържа да не бръкне под ризата, за да провери дали усещането за пълзящи гадинки по гърба му е вярно.

Манфред и Гавенал стояха на площадката пред входа, гледаха Боби и Клинт, сякаш не изключваха възможността колата да се изправи на задния калник и да се вдигне право нагоре във въздуха за среща с някое огромно същество като от филмите на Спилбърг.

Клинт измина две пресечки, сви на завоя и веднага спря до бордюра, щом се загубиха от погледа на двамата учени.

— Боби, откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с това?

Отговорът не можеше да бъде нищо друго освен нов въпрос:

— На колко места отива, когато се телепортира? Парите, червените диаманти и буболечката, черният пясък — колко далеч оттук са тези места? Наистина ли са далеч?

— А кой е той? — попита Клинт.

— Франк Полард от Ел Енканто Хайс.

— Питам що за птица е — Клинт удари волана с юмрук. — Кой по дяволите е тоя Франк Полард От Ел Енканто?

— Мисля, че по-скоро ме интересува не кой е той, а нещо по-важно — какво е той.

Боби изненадващо дойде на посещение.

Обядът вече беше изяден преди неговото идване. Томас още мислеше за десерта. Не за вкуса. За спомена. Ванилов сладолед и пресни ягоди. Какво прекрасно усещане.

Беше сам в стаята, седеше в креслото и мислеше как ще напише стихотворение в картини за усещането да ядеш сладолед с ягоди — не за вкуса, а за прекрасното усещане, така че някой ден, когато нямаш сладолед и ягоди, да погледнеш стихотворението и да изпиташ същото чувство, без да си ял нищо. Разбира се, в стихотворението не можеше да се използват картини на сладолед и ягоди — иначе нямаше да бъде никаква поезия. Трябваше само да казва колко приятно се чувстваш от хубав сладолед с ягоди. Поезията не просто казва, тя ти показва и те кара да преживяваш.

После Боби се показа на прага и Томас толкова се зарадва, че забрави за стихотворението. Двамата се прегърнаха. Имаше и още някой с Боби, но не беше Джули и Томас се разочарова. Освен това се притесни, защото се оказа, че е виждал няколко пъти спътника на Боби през последните няколко години, но не си го спомни веднага и се почувства глупав. Беше Клинт, Томас няколко пъти си повтори името, за да не го забрави следващия път: „Клинт, Клинт, Клинт, Клинт, Клинт.“