Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

С източените си паякообразни пръсти — Боби би ги напръскал с „Райд“, ако имаше флакон под ръка, — Дайсън Манфред махна кърпата от емайлирания съд и откри останките от насекомото на Франк. Главата, няколко крачка, едно членесто пипало и още няколко неизвестни на Боби части бяха отрязани и сложени настрана. Всяко зловещо парче бе поставено на мека, очевидно памучна подложка почти както бижутерите грижливо опаковат скъпоценностите в кадифени кутийки за своите клиенти. Боби се вгледа в главата с размер на слива, с малко синкавочервено око и две големи мътножълти очи, почти като на Манфред. Потръпна. Тялото на насекомото лежеше в средата на съда, обърнато по гръб. Коремът беше разпорен, външните тъкани бяха отстранени или обърнати, виждаха се вътрешностите.

Ентомологът с грациозно и точно движение взе тънък, лъскав скалпел и с него започна да показва дихателната, храносмилателната и отделителната система на насекомото. Непрекъснато говореше за „великото изкуство“ на биологичния модел, но Боби не намираше в него нищо от великото изкуство примерно на картините на Матис — всъщност вътрешностите бяха още по-гнусни от външния вид. Понятието „шлифоваща камера“ го сепна като твърде неуместно, ала когато помоли за обяснение, Манфред го отряза с „има време“ и продължи лекцията.

След като приключи, Боби го попита:

— Добре, видяхме, че сте го разглобил, но това помага ли ни да разберем онова, което ни е нужно — например откъде е?

Манфред го изгледа, без да отговори.

— От южноамериканските джунгли ли е? — настоя Боби.

Особените кехлибарени очи на Манфред бяха непроницаеми, а мълчанието му стряскаше.

— Тогава Африка? — продължи Боби. Изражението на ентомолога му придаваше още по-зловещ вид.

— Мистър Дакота — проговори най-накрая Манфред, — не задавате правилния въпрос. Нека ви помогна с по-интересните въпроси. С какво се храни това същество? Казано с прости думи, съвсем не научно, то яде разнообразни минерали, скали и почва. А какво отде…?

— Значи яде пръст и камъни? — прекъсна го Клинт.

— Още по-просто казано — потвърди Манфред. — Не е точно, само опростено. Все още не сме наясно как смила тези вещества или как си набавя енергия от тях. Някои негови биологични функции са съвършено очевидни и все пак невероятно загадъчни.

— Мислех си, че насекомите се хранят с растения, с други насекоми или… мърша — обади се Боби.

— Така е — потвърди ентомологът. — Това обаче не е насекомо или друг клас от типа Arthropoda .

— На мен пък ми прилича на насекомо — възрази Боби, погледна разрязаното същество и неволно сгърчи лице от отвращение.

— Но не е — продължи ентомологът. — Това същество очевидно пробива скали и почви, като може да погълне парчета като едри гроздови зърна. Тогава идва следващият въпрос — щом се храни с това, какво отделя? Отговорът, Мистър Дакота, е диаманти.

Боби се дръпна, сякаш Манфред го бе ударил.

Погледна Клинт — беше също толкова изненадан. Случаят Полард бе променил гърка, сега му отне безизразното изражение на играч на покер.

С тон, който издаваше раздразнение, че Манфред ги взема за глупаци, Клинт произнесе:

— Да не искате да кажете, че превръща камъните и пръстта в диаманти?

— Не, не — припряно отвърна ентомологът. — Съществото методично пробива диамантените жили на въглеродните и други материали, докато стигне до скъпоценните камъни. После ги поглъща заедно с обвивката от минерали, смила минералите, прокарва грубия диамант през шлифоващата камера, където остатъците от примеси се отстраняват чрез енергичното съприкосновение в камерата със стотиците фини косъмчета като проводници — той посочи със скалпела мястото, което описваше. — После изхвърля суровия диамант от другата страна.

Ентомологът отвори средното чекмедже на бюрото, извади бяла носна кърпа, разгъна, я и извади три червени диаманта, значително по-малки от онзи, който Боби показа на Ван Корвер и все пак на стойност стотици хиляди, ако не милиони за всеки от тях.

— Намерих ги на различни места във вътрешните системи.

Най-големият диамант имаше остатъци от пъстра минерална обвивка в кафяво, черно и сиво.

— Диаманти ли? — Боби се правеше на невежа. — Никога не съм виждал червени диаманти.

— И аз не бях виждал. Затова отидох при един друг професор — геолог, — който се занимава и със скъпоценни камъни, измъкнах го от леглото посред нощ и му ги показах.

Боби погледна ирландския борец, но той нито се изправи, нито проговори. Явно бе геологът.