Дийн Кунц - Непознати пътища

— За кого говориш, Селест?

Момичето изглеждаше така, все едно се вслушва в гласове, които той не би могъл да долови.

— Той идва — рече тя уплашено.

— Ти не говориш за Пи Джей, нали?

— Идва.

— Какво? Кой?

— Приятелят му.

— Юда? Юда не съществува. Това е измислица.

— Не Юда.

— Селест, стегни се, не е възможно самият дявол наистина да е обсебил Пи Джей.

Селест се изплаши от настоятелното му придържане към логиката, също както той се бе изплашил от потъването и в дълбокия мистицизъм. Сграбчи яката на дънковото му яке и рече:

— Времето ти изтича, Джоуи. Нямаш още много, за да повярваш.

— Аз вярвам…

— Но не в това, което е съществено.

Селест го пусна, прескочи парапета и се приземи на двата си крака.

— Селест!

Втурвайки се през портичката на светилището, тя изкрещя през рамо:

— Ела, пипни пода, Джоуи, тук, където се разля водата, ела да видиш дали е толкова горещо, че да се надигне такава пара, бързо!

Изплашен за нея, изплашен от нея, Джоуи също прескочи парапета.

— Чакай!

Селест блъсна вратичката.

Над непрестанното трополене на дъжда се надигна друго буботене. Постоянно усилващ се рев. Ала не идваше изпод земята. Идваше отвън.

Селест забърза към средата на залата. Джоуи погледна през прозорците отляво. После и към онези отдясно. Тъмнина и от двете страни.

— Селест! — изкрещя той от светилището. — Покажи ми ръцете си!

Тя почти бе стигнала центъра. Обърна се към Джоуи. Лицето и беше потно и блестеше като гледжосана керамика. Блестеше на светлината на свещите. Лице на светица. На мъченица. Ревът се усили. Към тях се приближаваше кола.

— Ръцете! — отчаяно крещеше Джоуи.

Селест вдигна длани.

В нежната кожа имаше отвратителни рани. Черни дупки, от които шуртеше кръв.

В същия миг сред пръскащи се стъкла, натрошено дърво и парчета мазилка мустангът влетя в църквата с изгасени фарове и виещ двигател. Клаксонът внезапно изстена, гумите изпукаха, щом подът под тях стана на трески, ала колата се движеше с невиждана мощ все по-навътре, блъскайки се в скамейките. Пейките се наклоняваха, блъскаха се една в друга, натрупваха се една върху друга като огромно цунами, ала мустангът ги разблъскваше като мухи и навлизаше навътре, двигателят ревеше, гумите виеха, клаксонът свиреше.

Джоуи се строполи на пода и прикри глава с ръце, убеден, че ще намери смъртта си в прииждащата вълна. Беше още по-сигурен, че Селест ще умре, или сега — премазана от колата в настъпилия апокалипсис, или по-късно — когато Пи Джей я приковеше към стената или на пода. Беше се провалил, беше заблудил Селест. След лавината от дървени трески и скамейки, след вихрушката от счупено стъкло и хоросан щеше да завали кървав дъжд. Ала над писъка на клаксона, над рева на мотора, над звънтенето на стъкления дъжд и грохота на сриващи се греди се извиси още един звук, който смрази кръвта на Джоуи — шумът от падането на разпятието.

Леденият вятър нахлу из руините в църквата, душейки и пръхтейки като глутница кучета.

Джоуи лежеше на пода под купчина изпочупени скамейки и греди и макар че не чувстваше никаква болка, се боеше, че краката му са премазани. Когато най-сетне се осмели да помръдне, усети, че не е нито ранен, нито прикован на място.

Отломките бяха страшно много. Наложи се да пълзи, да се гърчи и да се привежда из руините като плъх из стърготини.

Летви, мазилка и други парчета все още валяха от тавана и разбитата стена, тракайки из развалините. Вятърът виеше из разкъртената пролука като флейта, стенеща зловещата си музика, лишена от мелодия. Но моторът на форда замря. Джоуи успя да изпълзи изпод една огромна купчина греди и се озова пред предните гуми на колата. Едната гума беше спукана, а калникът се беше намачкал около нея като парче хартия.

Под купето зеленикавият антифриз пръскаше като драконова кръв. Радиаторът се бе спукал.

Джоуи се запромъква край мустанга. Мина покрай вратата на шофьора и успя да се изправи сред заобикалящия го безпорядък.

Надяваше се, че ще види брат си мъртъв зад волана, пронизан в гърдите от лоста на кормилото или пък запокитен в предното стъкло от сблъсъка. Вратата на форда обаче бе отворена достатъчно, че човек да падне навън, а Пи Джей го нямаше никъде.

— Селест! — изкрещя Джоуи.

Отговор не последва. Пи Джей сигурно я търсеше.

— Селест!

Замириса му на бензин. Резервоарът се бе пробил.

Натрошените греди, пейките и дребните отломъци се бяха натрупали на високи могили и Джоуи не можеше да разгледа добре църквата.