Дийн Кунц - Светкавица

Търпеливо слушаше как дъждът шиба по колата, приплясква в локвите, гъргори в близката шахта и със студено съскане удря по листата на платаните до бордюра.

Над вратата светна. Конусообразната лампа излъчваше сноп жълта светлина, насочен право надолу към него.

Стефан се усмихна пред огледалното прозорче на охраната, която за него беше невидима.

Светлината угасна, ключалките изщракаха и вратата се отвори навътре. Той познаваше дежурния — някой си Виктор, набит мъж на петдесетина години с късо остригана посивяла коса и очила в метални рамки. Беше по-добродушен, отколкото изглеждаше — всъщност непрестанно се тревожеше за здравето на приятели и познати като квачка за пиленцата.

— Какво правите толкова късно в този порой, господине?

— Не можах да заспя.

— Ужасно време! Влизайте, влизайте! Така ще простинете.

— Разтревожих се за недовършената работа и си помислих, че бих могъл да дойда и да я свърша.

— Тази работа ще ви вкара в гроба без време. Истина ви казвам.

Докато влизаше в преддверието и гледаше как дежурният затваря вратата, Стефан се мъчеше да изрови в паметта си някакъв спомен за личния живот на Виктор.

— По вида ти съдя, че жена ти продължава да готви онези невероятни тестени ястия, за които ми разправяше.

Виктор се извърна от вратата, позасмя се и се тупна по корема:

— Кълна се, дяволът я е подкупил да ме вкара в грях, предимно лакомия. Какво е това, господине, куфар? Пренасяте ли се?

Стефан изтри дъждовните капки от лицето с едната ръка и отвърна:

— Научни данни. Отнесох ги у дома преди няколко седмици и вечер работих по тях.

— Изобщо ли нямате личен живот?

— Имам по двадесет минути за себе си през четвъртък.

Виктор зацъка с език неодобрително. Той се приближи до бюрото, заело една трета от пространството в стаичката, вдигна слушалката на телефона и се обади на другия нощен дежурен, който беше на пост в подобна стая до предния вход на института. При всяко излизане след работно време отворилият вратата дежурен известяваше постовия в другия край на сградата, отчасти, за да се предотвратят фалшиви тревоги, а вероятно и непредумишлени изстрели срещу някой невинен посетител.

Стефан се запъти към вътрешната врата и извади от джоба връзка ключове. От него се стичаха дъждовни капки и падаха по протритата килимена пътека. Както и външния портал, вратата беше стоманена, със скрити панти. Но тя можеше да се отключи само чрез едновременното завъртане на два ключа — единия на упълномощения служител, а другия — на дежурния. Дейността на института беше толкова необичайна и секретна, че дори на нощните постови не можеше да се разреши достъп до лабораториите и документацията. Виктор затвори телефона.

— Колко време ще останете, господине?

— Няколко часа. Някой друг работи ли тази нощ?

— Не. Вие сте единственият мъченик. А никой в действителност не цени мъчениците, господине. Вие ще се преуморите от работа до смърт, кълна се, и за какво? Кой го е грижа?

— Елиът е написал: „Светците и мъчениците управляват от гроба“.

— Елиът? Той поет ли е или какво?

— Т. С. Елиът, да, поет.

— Светците и мъчениците управляват от гроба? Не го познавам. Не изглежда да е от одобрените поети. Звучи като диверсия.

Виктор сърдечно се разсмя очевидно развеселен от мисълта, че трудолюбивият му събеседник би могъл да е предател. Двамата заедно отвориха вътрешната врата.

Стефан повлече куфара с експлозивите по коридора в приземния етаж на института и пътем включваше: светлините.

— Ако ви стане навик на работите посреднощ — отбеляза Виктор, — ще ви донеса един от кейковете на жена ми за подсилване.

— Благодаря ти, Викторе, но се надявам да не придобия такъв навик.

Дежурният затвори металната врата. Ключалката щракна автоматично.

Останал сам в коридора, Стефан си помисли за кой ли път, че има късмет с външния си вид — рус, волеви черти, синеок. Видът му отчасти обясняваше защо може толкова нахално да донесе взривни материали в института, без да очаква обиск. У него нямаше нищо тъмно, лукаво или подозрително. Той беше идеален, приличаше на ангел, когато се усмихваше и предаността му към родината никога не можеше да се постави под въпрос от хора като Виктор, хора, които заради сляпото си подчинение на държавата и бирения си сантиментален патриотизъм не разсъждаваха трезво за много неща. Много неща.

Той се качи с асансьора до третия етаж и отиде право в кабинета си, където включи месингова лампа с гъвкаво насочване на абажура. След като махна гумените ботуши и тренчкота, той извади от кантонерката кафява картонена папка и разпростря съдържанието и по бюрото, за да създаде впечатление, че работи. Трябваше да предвиди всичко, за да не събуди подозрения в случай че на някой друг служител му хрумнеше да се появи посреднощ.