Дийн Кунц - Светкавица

Дъждът беше спрял. Полицията си беше отишла. Неоновите реклами на магазините и уличните лампи бяха запалени на свечеряване, но въпреки осветлението асфалтираните улици придобиха тъмен блясък като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват.

Кокошка беше пристигнал в квартала едновременно със Стефан — русия, синеок предател. Той чу стрелбата, видя как Стефан избяга с колата на убития, присъедини се към тълпата зяпачи, която се събра при идването на полицията и научи повечето подробности за случката в магазина.

Беше прозрял, разбира се, нелепостта на разказаната от Боб Шейн версия, че Стефан е бил просто вторият крадец. Стефан не ги беше нападнал, напротив — беше решил на своя глава да стане техен пазител и несъмнено беше излъгал за истинската си самоличност. Лора отново беше спасена. Но защо?

Кокошка се опита да си представи каква роля би могло да изиграе момичето в плановете на предателя, но се затрудни. Знаеше, че няма да разбере нищо повече, ако я разпита, защото тя беше твърде малка, за да му каже нещо полезно. Причината за нейното спасение по всяка вероятност беше също толкова голяма загадка за нея, колкото за Кокошка.

Беше сигурен, че и бащата не знае нищо. Очевидно Стефан се интересуваше от момичето, а не от бащата и затова не би посветил Боб Шейн в историята около произхода или намеренията си.

Накрая Кокошка отиде с колата до един ресторант на няколко пресечки от бакалницата, вечеря и пак се върна, след като се стъмни съвсем. Паркира в странична уличка, в сянката на широките листа на финикова палма. Магазинът беше тъмен, но прозорците на жилището на втория етаж светеха.

Той извади револвер от дълбокия джоб на шлифера. Беше „Колт-Агент 38“ със заоблен край — малък, но мощен. Кокошка се възхищаваше от добре проектирани и добре изработени оръжия, а допирът точно до този пистолет му харесваше особено много — той беше самата смърт, въплътена в стомана.

Кокошка можеше да прекъсне телефонните кабели на Шейнови, тихо да влезе с взлом, да убие момичето и бащата и да се измъкне преди полицията да реагира на изстрелите. Имаше талант и склонност за такъв тип работа.

Но ако ги убиеше без да знае защо го прави, без да разбере ролята им в замислите на Стефан, премахването им можеше по-скоро да се окаже грешка. Трябваше да узнае целта на Стефан преди да започне да действа.

Той неохотно прибра револвера в джоба.

В безветрената нощ дъждът падаше отвесно върху града, сякаш всяка капчица беше неимоверно тежка. Той барабанеше шумно по покрива и предното стъкло на малката черна кола.

В един часа в онзи вторник към края на март мокрите от дъжда и тук-там наводнени по кръстовищата улици бяха почти безлюдни, ако се изключат военните коли. Стефан избра обиколен маршрут до института, за да избегне познатите контролни постове, но се страхуваше да не се натъкне на някой импровизиран пункт. Документите му бяха в ред, а пропускът от сигурността го освобождаваше от задължението да спазва новия комендантски час. Въпреки всичко предпочиташе да не попада под зоркото око на военната полиция. Не трябваше да допуска обиск на колата, защото куфарът на задната седалка съдържаше медна жица, детонатори и пластични експлозиви, които нямаше законно право да притежава.

Дъхът му замъгляваше предното стъкло, дъждът забулваше странно затъмнения град, чистачките на колата бяха износени, защитените фарове осветяваха твърде ограничено пространство и заради всичко това той едва не пропусна тясната павирана уличка, която водеше зад института. Натисна спирачките и рязко завъртя волана. Лимузината взе завоя с потреперване и свистене на гумите като леко се хлъзна по мокрите павета.

Той паркира в тъмнината близо до задния вход, излезе от колата и взе куфара от задната седалка. Институтът представляваше безцветна четириетажна тухлена сграда със здраво зарешетени прозорци. Около него витаеше някаква заплаха, макар и да не личеше, че съхранява тайни, които коренно ще променят света. Металната врата беше окачена на скрити панти и боядисана в черно. Той натисна бутона, чу позвъняването вътре и нервно зачака реакция.

Носеше гумени ботуши и тренчкот с вдигната яка, но нямаше нито шапка, нито чадър. Студеният дъжд прилепваше косата му към черепа и се стичаше отзад по врата. Разтреперан, той погледна към прозорчето до вратата. То беше само десетина сантиметра широко и една педя високо. Стъклото отвън беше огледално и прозираше само отвътре.