Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

А Майк ще им предложи изход от всичко това: нов икономически ред, който ще им осигури спокойствие и благополучие. Нима биха могли да откажат? А когато вземат своето решение, той ще ги държи в шепата си. Твърдо и завинаги. Именно чрез тях ще получи достъп до „Сато интернешънъл“ и тогава светът ще разбере как действа суперменът на Ницше: бързо, решително, без капчица милост.

Това ще бъде краят на смъртния му враг — Никълъс Линеър…

Маргарет се събуди с натежала глава и подпухнали очи, свита на задната седалка на спортния лексус. Излезе от колата и се протегна. Минаваше пладне, но в това нямаше нищо чудно, тъй като беше заспала чак в пет сутринта. Настани се зад волана, изкара колата от паркинга и спря пред първото крайпътно ресторантче от веригата 7–11.

Поръча си кафе и кейк, после се зае да обмисля положението. Може би беше проявила прекалена предпазливост, за да не вземе стая в някой от многобройните мотели край магистралата за Лонг Айлънд, но не пожела да рискува. Отпи глътка от горещата течност и започна да масажира схванатия си врат.

Късно снощи, на около три километра от къщата си в Олд Уестбъри, изведнъж си даде сметка, че ще стори най-глупавото сложно нещо на света. Нима убийците нямаше да я причакат именно край дома й? С положителност. Напусна мястото на престрелката в такава паника, че не беше в състояние да разсъждава логично. Реши да се покрие някъде и на спокойствие да обмисли следващите си ходове. Но първо трябваше да се свърже с Тони. Отмина отклонението за Олд Уестбъри и вдигна глава към телефонната конзола, монтирана в покрива на колата:

— Офиса на Тони!

Задействан от гласа й, апаратът започна да набира номера. Тя погледна часовника си и неволно изпищя. Циферблатът беше покрит със засъхнала кръв, вероятно на Роко или шофьора. Избърса го и погледна цифрите. Седем и половина. Тони е свършил с масажа и вече провежда най-важните си разговори със Западното крайбрежие.

— Ало? — обади се непознат глас. — Кой се обажда, моля? — Маргарет се представи и поиска връзка с Тони. — Почакайте една секунда. — Миг преди дланта на непознатия да покрие мембраната, тя долови нещо като „лейтенант“ и неволно си спомни за Лю Кроукър. Господи, колко ми липсва! От устата й се откърти тежка въздишка. Особено сега, в тази ситуация!

— Госпожа Де Камило? — появи се, друг, по-мек глас в слушалката. — Това вие ли сте? — изчака отговора, после се представи: — Казвам се. Джек Барнет, лейтенант-детектив от Централно полицейско управление Ню Йорк. Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоши новини за съпруга ви…

Ледени пипала стиснаха сърцето на Маргарет. Нави волана, отби на затревения банкет и натисна спирачките:

— Мъртъв ли е?

— За съжаление, да, госпожо Де Камило. Убит в кабинета си…

Гадняра! В душата й простенаха хиляди емоции, като зимен вятър в мрачен каньон. Тони е мъртъв! Изпита чувството, че душата й се прочиства от ръката на Бога. Направи опит да контролира дишането си, да избистри съзнанието си. Сега трябва да задава точно определени въпроси и нищо повече…

— Ало? Госпожо Де Камило?

Вземи се в ръце, по дяволите!

— Кога се е случило? — попита тя и затръшна вратичката на колата.

— Моля, не ви разбрах?

— Кога са убили Тони? — в гласа й се промъкна нетърпение, информацията беше от решаващо значение.

— Не мога да кажа с абсолютна точност, но преди около час… Кръвта още не се е съсирила…

— Ясно.

Малка пауза, после:

— Къде се намирате, госпожо Де Камило? Новината е шок за вас, може би трябва да ви изпратим някого… Освен това бих искал да поговорим…

— Страхувам се, че това е невъзможно, лейтенант…

— Барнет, госпожо. Джек Барнет.

— В момента съм на път и ще ми трябва известно време, за да се върна в града…

Вдигна глава към асфалтовата лента, по която безразлично фучаха коли. От другата страна й отговори мълчание.

— Разумно ли е това, госпожо Де Камило? — обади се най-накрая Барнет. — Мъжът ви е убит, престъпниците вероятно търсят и вас… Мисля, че имате нужда от закрила.

В това отношение има право , рече си тя. Тези коли по магистралата приличат на пасажи. Безлични и равнодушни риби, във всяка от тях седят хора, потънали в собствените си проблеми… Една безкрайна кавалкада от метал и човешка плът, която пет пари не дава за моя живот… Първо ме предаде партньорът ми, продавайки компанията зад гърба ми… После шофьорът и бодигардът ми бяха пометени от куршуми, а аз самата за малко не бях убита, при това в същия час, в който са убили Тони.