Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Чувствам се някак слаб, Дуня; много съм изморен, а бих искал поне в тази минута да се владея напълно. Той недоверчиво вдигна поглед към нея.

— Но къде беше цяла нощ?

— Не помня добре; виждаш ли, сестро, исках окончателно ла се реша и много пъти ходих край Нева; това помня. Исках да свърша там, но… не се реших… — прошепна той, поглеждайки отново недоверчиво към Дуня.

— Слава Богу! А колко се страхувахме именно от това, аз и София Семьоновна! Значи, ти още вярваш в живота; слава Богу, слава Богу!

Расколников горчиво се усмихна.

— Аз не вярвах, а сега с мама плакахме прегърнати; аз не вярвам, а нея помолих да се моли за мене. Един Господ знае как стана това, Дунечка, и аз нищо не разбирам.

— Ти си бил при мама? И ти си й казал? — с ужас възкликна Дуня. — Нима се реши да и кажеш?

— Не, не й казах… с думи; но тя разбра много неща. Слушала е нощес, когато си бълнувала. Сигурен съм, че вече наполовина е разбрала. Може би лошо направих, че отидох. Просто даже не зная защо отидох. Аз съм долен човек, Дуня.

— Долен човек, а си готов да поемеш страданието! Нали отиваш?

— Отивам. Сега. Да, за да се спася от този срам, аз исках да се удавя, Дуня, но помислих, вече над водата, че ако съм се смятал досега силен, нека не се уплаша сега и от срама — каза той, изпреварвайки я. — Това гордост ли е, Дуня?

— Гордост е, Родя.

Сякаш огън блесна в угасналите му очи; като че му стана приятно, че е още горд.

— А ти не мислиш ли, сестро, че аз просто съм се изплашил от водата? — попита той с отвратителна усмивка, вглеждайки се в лицето й.

— О, Родя, стига! — горчиво възкликна Дуня.

Мълчанието продължи около две минути. Той седеше с наведена глава и гледаше в пода; Дунечка стоеше на другия край на масата и го гледаше с мъка. Изведнъж той стана.

— Късно е, време е. Аз сега отивам да се предам. Но не зная защо отивам да се предам.

Едри сълзи течаха по бузите й.

— Ти плачеш, сестро, а можеш ли да ми подадеш ръка?

— Съмняваш ли се в това? Тя силно го прегърна.

— Нима ти, поемайки страданието, не измиваш наполовина своето престъпление? — извика тя, като го притискаше в обятията си и го целуваше.

— Престъпление? Какво престъпление? — извика той изведнъж в някаква внезапна ярост. — Това, че съм убил отвратителна, зловредна въшка, никому ненужна дърта лихварка, за убийството на която ще ти се простят сто гряха, която е изсмукала живота на бедните, това ли е престъпление? Не мисля аз за него и не мисля да го измивам. И какво ми навират от всички страни; „Престъпление, престъпление!“ Едва сега виждам ясно цялата нелепост на своето малодушие, сега, когато вече реших да изтърпя този ненужен срам! Просто защото съм низък и бездарен, се решавам, а може би и заради ползата, както предлагаше онзи… Порфирий!…

— Братко, братко, какво говориш! Та ти кръв си пролял! — извика Дуня в отчаяние.

— Която всички проливат — подхвана той едва ли не в изстъпление, — която се лее и винаги се е ляла на този свят като водопад, която се лее като шампанско и за която те увенчават с лавров венец в Капитолия и те наричат после благодетел на човечеството. Че ти само се взри по-внимателно и виж! Аз самият желаех доброто на хората и щях да направя стотици, хиляди добри дела вместо тази единствена глупост, даже не глупост, а просто несръчност, защото цялата тази мисъл съвсем не беше толкова глупава, колкото изглежда сега, след неуспеха… (След неуспех всичко изглежда глупаво!) С тази глупост аз исках само да стана независим, да направя първата крачка, да намеря средства, а после всичко Щеше да се поправи с неизмеримата в сравнение с това полза… Но аз, аз и първата стъпка не издържах, защото съм подлец! Ето къде е цялата работа! И все пак вашия възглед няма да възприема: ако бях успял, щяха да ме увенчаят, а сега — в капана!

— Но това съвсем не е така, съвсем не е така! Братко, какво говориш ти!

— А! Формата е друга, формата не е толкова хубава естетически! Е, аз наистина нищо не разбирам: защо избиването на хора с бомби, с правилна обсада да е по-почтена форма? Страхът от естетиката е първият признак на безсилието!… Никога, никога не съм съзнавал това по-ясно от сега и повече отвсякога не разбирам в какво е престъплението ми! Никога, никога не съм бил по-силен и по-убедителен от сега!…

Бледото му изпито лице чак пламна. Но изговаряйки последното възклицание, погледът му случайно срещна очите на Дуня и толкова, толкова страдание за себе си видя в този поглед, че неволно се опомни. Почувства, че все пак е направил нещастни тези две клети жени. Все пак той именно е причината…