Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Аз дойдох да ви уверя, че винаги съм ви обичал, и сега се радвам, че сме сами, радвам се дори, че Дуня я няма — продължи той със същия порив, — дойдох да ви кажа направо: макар да бъдете нещастна, въпреки всичко знайте, че вашият син ви обича сега повече от себе си и че всичко, което сте мислили за мене, че съм жесток и не ви обичам, всичко това не е било истина. Вас никога няма да престана да обичам… Е, това е, смятах, че така трябваше да направя и с това да започна…

Пулхерия Александровна мълчаливо го прегръщаше, притискаше го към гърдите си и тихо плачеше.

— Не зная, Родя, какво става с тебе — каза тя най-накрая — аз през цялото това време мислех, че ние просто ти досаждаме, а сега по всичко виждам, че тебе те очаква голяма скръб, затова се измъчваш. Отдавна вече предчувствам това, Родя. Прости ми, че ти заговорих за това; но все си го мисля и по цели нощи не спя. И сестра ти цялата тази нощ бълнува и все тебе споменаваше. Дочух нещо, но не го разбрах. Цялата сутрин бях в смъртна тревога, очаквах, предчувствах нещо и ето че дочаках. Родя, Родя, къде отиваш? Да не би да заминаващ някъде?

— Заминавам.

— Така си и мислех! Та и аз мога да замина с тебе, ако трябва. И Дуня; тя те обича, много те обича, а ако трябва, и София Семьоновна нека дойде с нас; знаеш ли, аз съм готова да я взема просто като дъщеря. Дмитрий Прокофич ще ни помогне да се стегнем заедно за път… но… закъде… заминаваш?

— Сбогом, маминко!

— Как! Още днес! — извика тя, сякаш го губеше завинаги.

— Не мога повече, време е, налага ми се…

— И не може да дойда с тебе?

— Не, но коленичете и се помолете на Бога за мене. Молитвата ви може би ще бъде чута.

— Дай, дай да те прекръстя, да те благословя! Ето така, ето така. О, Боже, какво вършим ние!

Да, той се радваше, много се радваше, че нямаше никого, че беше насаме с майка си. Сякаш за пръв път през цялото това ужасно време сърцето му изведнъж се смекчи. Той падна пред нея, целуваше краката й и двамата, прегърнати, плачеха. В този миг тя не се учудваше и не го разпитваше. Отдавна вече разбираше, че със сина й става нещо ужасно, а сега бе наближила някаква страшна за него минута.

— Родя, мили мой, първородни мой — говореше тя, ридаейки, — ето сега си същият, какъвто беше като малък, ето така идваше при мене, така ме прегръщаше и целуваше; още когато беше жив баща ти и мизерствахме, ти ни утешаваше с това само, че беше с нас, а като го погребах — колко пъти с тебе, прегърнати като сега, сме плакали на неговия гроб. А аз отдавна плача, защото майчиното сърце предусеща бедата. Веднага щом те видях за пръв път тогава, вечерта, помниш ли, когато току-що бяхме пристигнали тук, само по погледа ти разбрах всичко и сърцето ми изтръпна, а днес, като ти отворих, те погледнах и си помислих: навярно е настъпил съдбоносният час. Родя, Родя, нали не заминаваш веднага?

— Не.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да… ще дойда.

— Родя, не се сърди, аз и не бива да те разпитвам. Зная, че не бива, но само две думички ми кажи, далече ли заминаваш?

— Много далече.

— А защо, служба ли някаква, кариера ли те чака там? — Каквото Бог даде… вие само се помолете за мене… Расколников тръгна към вратата, но тя се улови за него и с отчаян поглед го загледа в очите. Лицето й се изкриви от ужас.

— Стига, мамичко — каза Расколников, разкайвайки се дълбоко, че бе решил да дойде.

— Не е завинаги? Нали още не е завинаги? Нали ти ще дойдеш, утре ще дойдеш?

— Ще дойда, ще дойда, сбогом.

Той най-после се изтръгна. Вечерта беше свежа, топла и ясна; времето се беше оправило още от сутринта. Расколников отиваше към квартирата си; той бързаше. Искаше му се да свърши всичко преди залез слънце. А дотогава не би искал с никого да се среща. Като се качваше към квартирата си, забеляза, че Настася, оставила за малко самовара, внимателно го следи и го изпраща с очи. „Да не би да има някой в стаята ми?“ — помисли той. С отвращение си представи Порфирий. Но като стигна до стаята си и я отвори, видя Дунечка. Тя седеше сам-самичка, в дълбок размисъл и, изглежда, отдавна вече го чакаше. Той се спря на прага. Тя скочи уплашена от дивана и застана пред него. В погледа й, неподвижно вперен в него, се четеше ужас и неутолима скръб. И само по този поглед той разбра веднага, че тя всичко знае.

— Какво, да вляза ли при тебе или да си вървя? — попита той недоверчиво.

— Аз цял ден бях у София Семьоновна; чакахме те двете. Мислехме, че непременно ще се отбиеш там.

Расколников влезе в статията и, изнемощял, седна на стола.