Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Свидригайлов се събуди, стана от леглото и направи крачка към прозореца. Пипнешком намери дръжката и го отвори. Вятърът нахлу бясно в тясната стаичка и сякаш с леден скреж облели лицето му и покритите само от ризата гърди. Под прозореца, изглежда, наистина имаше нещо като градина и навярно също увеселителна; сигурно денем тук също пееха певци и по масите се сервираше чай. А сега от дърветата и храстите в прозореца удряха пръски, беше тъмно като в мазе, тъй че едва можеха да се различат само някакви тъмни петна, обозначаващи предметите. Наведен и опрял лакти на перваза, Свидригайлов вече близо пет минути се вглеждаше в тази мъгла, без да откъсва поглед. В мрака и нощта се чу топовен гърмеж, след него друг.

„А, сигнал! Водата приижда — помисли той. — До сутринта ще нахлуе в по-ниските места, по улиците, ще залее приземните етажи и мазетата, от избите ще изплуват плъхове и сред дъжда и вятъра хората ще започнат с псувни и мокри да пренасят пъртушините си към горните етажи… А колко ли е часът сега?“ Едва успял да помисли това и някъде наблизо, тиктакайки, сякаш бързаше с все сила, стенният часовник удари три. „Охо, след един час ще започне да се съмва! Какво чакам? Ще изляза сега и ще отида право на Петровския: ще избера някой голям храст, целият мокър от дъжда — само да го докоснеш с рамо, и милиони капчици ще поръсят главата ти…“ Той се отдръпна от прозореца, затвори го, запали свещта, навлече си жилетката, палтото, сложи си шапката и излезе със свещта в коридора, за да намери спящия в някоя стаичка, сред боклуци и угарки от свещи, дрипльо, да му плати за стаята и да излезе от хотела. „Най-подходящото време, по-добро да исках, не можех да си избера!“

Той дълго снова по дългия и тесен коридор, без да намери никого, и тъкмо се канеше да извика високо, когато изведнъж в тъмния ъгъл между един стар шкаф и вратата забеляза някакъв странен предмет, сякаш нещо живо. Наведе се със свещта и видя дете — момиченце на около пет години — не повече, с мокра като парцал за дъски рокличка, треперещо и разплакано. То сякаш дори не се изплаши от Свидригайлов, но големите му черни очички го гледаха с тъпо учудване и то току изхлипваше, като дете, което дълго е плакало, но вече е престанало и дори се е успокоило, обаче от време на време отново току изхлипа. Личицето на момиченцето беше бледо и изтощено; то се бе вкочанило от студ, но „как е попаднало тука? Значи, се е скрило тук и не е спало цялата нощ.“ Той започна да го разпитва. Момиченцето изведнъж се оживи и бързо-бързо му забръщолеви нещо на своя детски език. То говореше нещо за „маминка“ и че „маминка ще я плебие“, за някаква чашка, която е „стльосила“ (строшила). Момиченцето говореше, без да спира; от всички тези думи можеше да се разбере горе-долу, че е някакво нелюбимо дете, което майка му, някоя вечно пияна готвачка, навярно от същия хотел, е стреснала с вечните побои; че момиченцето е счупило чашката на майка си и така се изплашило, че избягало още снощи; навярно дълго се е крило някъде из двора, в дъжда, най-после се е промъкнало тук, скрило се е зад шкафа и е прекарало на това място в ъгъла цялата нощ, плачейки, треперейки от влагата, от тъмнината и от страх, че сега здравата ще го пребият за всичко това. Той го взе на ръце, отиде в стаята си, сложи го на леглото и започна да го съблича. Пробитите му обувчици, на бос крак, бяха толкова мокри, сякаш цяла нощ бяха престояли в локва. След като го съблече, сложи го в леглото, покри го и го зави презглава с одеялото. То веднага заспа. След като направи всичко това, той пак мрачно се замисли.

„Защо ли ми трябваше да се занимавам с това! — реши изведнъж с тежко и злобно чувство. — Каква глупост!“ И с досада взе свещта, за да отиде да намери на всяка цена дрипльото и по-скоро да се махне оттук. „Ех, момиченце!“ — помисли той с проклятие, вече отваряйки вратата, но се върна още веднъж да го погледне дали спи и как спи. Внимателно повдигна завивката. Момиченцето спеше здрав и блажен сън. То се беше стоплило под одеялото и по белите му бузки вече се бе разляла червенина. Но странно: тази червенина бе сякаш по-ярка и по-силна от обикновената детска руменина. „Това е трескава руменина“ — помисли Свидригайлов, това е като руменина от вино, също като че ли са му дали да изпие цяла чаша. Алените устнички просто горят, пламтят, но какво е това? Изведнъж му се стори, че дългите му черни мигли сякаш потреперват и мигат, като че се повдигат и изпод тях поглежда лукаво, остро, някак не детски намигащо оченце, като че ли момиченцето не спи, а се преструва. Да, точно така е: устничките му се разтварят в усмивка; крайчетата им потреперват, сякаш още се сдържа. Но ето вече съвсем престава да се сдържа, това вече е смях, открит смях; нещо нахално-предизвикателно прозира в това съвсем не детско лице; това е развратът, това е лицето на камелия, нахалното лице на продажна френска камелия. Ето вече съвсем открито се отварят и двете очи: те го обгръщат с огнен и безсрамен поглед, те го викат, смеят се… Нещо безкрайно безобразно и оскърбително имаше в този смях, в тези очи, в цялата тази мерзост в детското лице. „Как! Петгодишна! — прошепна Свидригайлов с истински ужас. — Това… какво е това?“ Но ето то вече съвсем се обръща към него с цялото си пламнало личице, протяга ръце. „А, проклетнице!“ — извика в ужас Свидригайлов, замахвайки над него… Но в същата минута се събуди.