Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Той все не можеше да заспи. Малко по малко одевешният образ на Дунечка взе да изниква пред него и изведнъж тръпки преминаха по тялото му. „Не, крайно време е да престана с това — помисли той, опомнил се, — трябва да мисля за нещо друго. Странно и смешно: никога към никого не съм изпитвал голяма ненавист, дори никога не съм имал особено желание да отмъщавам, а това е лош признак, лош признак! Да споря също не обичах и не съм се горещил — също лош признак! А колко неща й обещах одеве, дявол да го вземе! А пък, кой знае, може би щеше да ми свикне някак…“ Той пак замълча и стисна зъби; образът на Дуня отново се появи пред него, точно каквато беше, когато, след като стреля първия път, ужасно се изплаши, отпусна револвера и, изтръпнала, го гледаше, тъй че и два пъти би успял да я сграбчи, а тя дори ръце не би повдигнала да се защити, ако сам не й напомнеше. Той си спомни как в този миг сякаш му стана жал за нея, сякаш сърцето му се сви… „Е, по дяволите! Пак тези мисли, трябва да зарежа всичко това, да го зарежа!…“

Той вече се унасяше; трескавото треперене намаляваше; изведнъж нещо сякаш пробягна под одеялото по ръката и по крака му. Той потрепера; „Дявол да го вземе, сигурно е мишка! — помисли той. — Нали оставих телешкото на масата…“ Ужасно не му се искаше да се отвива, да става, да мръзне, но изведнъж нещо неприятно пак шавна по крака му; той отметна одеялото и запали свещта. Треперейки от трескав студ, се наведе да огледа леглото — нямаше нищо; изтърси одеялото и изведнъж върху чаршафа скочи мишка. Той се спусна да я лови, но мишката не слизаше от леглото, а се стрелкаше в зигзаг на всички страни, изплъзваше се изпод пръстите му, притичваше по ръката му и изведнъж се шмугна под възглавницата; той я вдигна, но в миг усети, че нещо скочи в пазвата му, шари по тялото и вече е на гърба му, под ризата. Той нервно затрепера и се събуди. В стаята беше тъмно, той лежеше на кревата, завит, както одеве, с одеялото, под прозореца виеше вятърът. „Колко противно!“ — помисли той ядосан.

Стана и седна на края на леглото, с гръб към прозореца. „По-добре изобщо да не спя“ — реши той. Впрочем до прозореца беше студено и влажно; без да става от мястото си, намъкна върху себе си одеялото и се уви с него. Свещта не запали. Не мислеше за нищо, пък и не искаше да мисли; но виденията се появяваха едно след друго, мяркаха се откъслеци от мисли, без начало и край и без връзка. Сякаш го обземаше полудрямка. Дали студът, дали тъмнината, дали влагата, или вятърът, който свиреше под прозореца и люлееше дърветата, събуждаха у него някаква упорита фантастична склонност и желание — но непрекъснато му се привиждаха цветя. Той видя прекрасен пейзаж: светъл, топъл, почти горещ ден, празничен ден, Света Троица. Богата разкошна селска вила в английски стил, цяла потънала в дъхави цветя, заобиколена от лехи, които опасват цялата къща; входът, увит с бръшлян, заобиколен от лехи с рози; светла, прохладна стълба, постлана с разкошен килим и украсена с редки цветя и китайски вази. Той особено добре забеляза във вази с вода на прозорците букети от бели и нежни нарциси, привели се на яркозелените си сочни и дълги стъбла, със силен аромат. На него дори не му се искаше да се откъсне от тях, но се изкачи по стълбите и влезе в голяма, висока зала и тук пак навсякъде — по прозорците, до разтворената към терасата врата, на самата тераса, навсякъде имаше цветя. Подовете бяха постлани с прясно накосена ароматна трева, прозорците бяха разтворени, свежият, лек прохладен въздух нахлуваше в стаята, птички чуруликаха под прозорците, а посред залата, върху няколко маси, покрити с бели атлазени покривки, беше сложен ковчег. Този ковчег беше тапициран с бял гроденапъл и обшит с бели волани. Гирлянди цветя го обвиваха от всички страни. Цялото в цветя лежеше в него момиченце с бяла тюлена рокличка, със скръстени и притиснати към гърдите, сякаш изваяни от мрамор ръце. Но разпуснатите му коси, коси на светла блондинка, бяха мокри; венец от рози обвиваше главата му. Строгият и вече вкаменен профил на лицето му също беше сякаш изваян от мрамор, но усмивката на бледите устни беше изпълнена с някаква недетска, безпределна скръб и голяма жал. Свидригайлов познаваше това момиченце; до този ковчег нямаше нито икона, нито запалени свещи, не се чуваха молитви. Това момиченце беше самоубийца — удавница. То беше едва четиринадесетгодишно, но с разбито вече сърце и се бе погубило, оскърбено от гавра, ужасила и разтърсила това крехко детско съзнание, заляла с незаслужен срам неговата ангелска чиста душа и изтръгнала последен вик на отчаяние, нечут, а нагло поруган в тъмната нощ, в мрака, в студа, когато навън беше влажно от топящия се сняг, когато виеше вятър…