Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ужили ме оса! Право в главата се цели… Какво е това? Кръв! — Той извади кърпа, за да изтрие кръвта, която на тънка струйка се стичаше по дясното му слепоочие; навярно куршумът бе одраскал малко кожата на черепа. Дуня отпусна револвера и гледаше Свидригайлов не със страх, а с някакво лудо недоумение. Като че тя самата вече не разбираше какво е направила и какво става!

— Е, нищо, не улучихте! Стреляйте пак, аз чакам — тихо проговори Свидригайлов, все още усмихвайки се, но някак мрачно, — иначе аз ще успея да ви сграбча, преди да вдигнете спусъка!

Дунечка потрепера, бързо зареди револвера и пак го вдигна.

— Оставете ме! — проговори тя в отчаяние. — Кълна се, че пак ще стрелям… Аз… ще ви убия!…

— Разбира се… от три крачки не може да не ме убиете. А пък ако не ме убиете… тогава… — Очите му заблестяха и той пристъпи още една крачка.

Дуня стреля. Засечка!

— Лошо сте заредили. Нищо! Имате още една капсула. Нагласете я, аз ще почакам.

Той стоеше на две крачки от нея, чакаше я и гледаше с безумна решителност, с възпалено-страстен, тежък поглед. Дуня разбра, че той по-скоро ще умре, но няма да я пусне. „И… и, разбира се, сега ще го убие, от две крачки!…“

Изведнъж тя хвърли револвера.

— Хвърли го! — с учудване проговори Свидригайлов и дълбоко си пое дъх. Сякаш изведнъж му олекна и може би не само от тежестта на смъртния страх; той едва ли го беше изпитал в тази минута. Това беше избавление от друго, по-скръбно и мрачно чувство, което и самият той не би могъл да определи с цялата му сила.

Той се приближи до Дуня и бавно я прегърна през кръста. Тя не се съпротивляваше, но, разтреперана цялата като лист, го гледаше с умоляващи очи. Той искаше да каже нещо, но устата му само се кривяха и не можеха да произнесат нищо.

— Пусни ме! — каза Дуня умоляващо. Свидригайлов потрепера: това ти беше изговорено някак не както преди малко.

— Значи, не ме обичаш? — тихо попита той. Дуня отрицателно поклати глава.

— И… не можеш?… Никога? — с отчаяние прошепна той.

— Никога! — прошепна Дуня.

Измина миг на ужасна безмълвна борба в душата на Свидригайлов. С неописуем поглед я гледаше той. Изведнъж отдръпна ръката си, обърна се, бързо отиде при прозореца и застана пред него.

Мина още миг.

— Ето ключа. (Той го извади от левия джоб на пардесюто и го сложи зад себе си на масата, без да гледа и без да се обръща към Дуня.) Вземете; вървете си по-скоро!…

Той упорито гледаше през прозореца.

Дуня се приближи до масата, за да вземе ключа.

— По-бързо! По-бързо! — повтори Свидригайлов, все още без да се помръдне и без да се обръща. Но в това „по-бързо“

очевидно прозвуча някаква страшна нотка. Дуня я долови, сграбчи ключа, втурна се към вратата, бързо я отключи и излетя от стаята. След минута, като безумна, не на себе си, стигна на канала и хукна в посока към — ия мост.

Свидригайлов постоя до прозореца още около три минути; най-после бавно се обърна, огледа се наоколо и леко прокара ръка по челото си. Странна усмивка изкриви лицето му — жалка, печална, слаба усмивка, усмивка на отчаяние. Кръвта, вече засъхваща, изцапа дланта му; той злобно погледна кръвта, после намокри пешкир и си избърса слепоочието. Револверът, хвърлен от Дуня и паднал до вратата, изведнъж привлече погледа му. Той го вдигна и го огледа. Това беше малък джобен револвер, за три куршума, стара система; в него имаше още два заряда и една капсула. Можеше да се стреля още един път. Той помисли, пъхна револвера в джоба си, взе си шапката и излезе.

Цялата тази вечер до десет часа прекара по разни кръчми и клоаки, влизайки от една в друга. Появи се отнякъде и Катя, която пак пееше друга слугинска песен за това как някакъв „подлец и тиранин почна да целува Катя.“

Свидригайлов черпеше с вино и Катя, и латернаджията, и певците, и прислугата, и някакви две писарчета. С тези писарчета се събра всъщност, защото и двете бяха с криви носове: на едното носът му беше изкривен надясно, а на другото — наляво. Това порази Свидригайлов. Те го замъкнаха най-после в някаква увеселителна градина, където той им плати и входа. В тази градина имаше една тъничка тригодишна елха и три храстчета. Освен това беше построен „вокзал“, всъщност кръчма, но там можеше да се поръча и чай, и освен това имаше няколко зелени маси със столове. Долнопробен певчески хор и някакъв пиян мюнхенски немец като палячо, с червен нос, но, кой знае защо, много унил, веселяха публиката. Писарчетата се скараха с някакви други писарчета и едва не се сбиха с тях. Те избраха Свидригайлов за съдия. Той ги съдеше вече от четвърт час, но те така крещяха, че нямаше ни най-малката възможност да се разбере нещо. Изглежда, че единият от тях беше откраднал нещо и дори беше успял веднага да го продаде на някакъв случил се там евреин; но след това не поискал да раздели печалбата с приятеля си. Оказа се най-после, че продаденият предмет било лъжичка, собственост на заведението. Там се усетиха, че я няма, и работата взе да става сериозна. Свидригайлов плати лъжичката и излезе от градината. Беше към десет часа. Самият той не беше изпил през всичкото това време нито капка вино, а само бе си поръчал там чай, и то колкото да поръча нещо. А вечерта беше задушна и мрачна. Към десет часа от всички страни надвиснаха страшни облаци; удари гръм и рукна дъжд като водопад. Водата не падаше на капки, а плющеше по земята на цели струи. Непрекъснато проблясваха мълнии и на всяко святкане можеше да се преброи до пет. Измокрен до кости, той се прибра вкъщи, заключи се в стаята си, отвори бюрото, извади всичките си пари и скъса два-три документа. После, след като мушна парите в джоба си, помисли да се преоблече, но като погледна през прозореца и се вслуша в бурята и дъжда, махна с ръка, взе си шапката и излезе, без да заключи квартирата. Отиде направо при Соня. Тя си беше вкъщи.