Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ето вашето писмо — започна тя, като го сложи на масата. — Нима е възможно това, което пишете? Вие загатвате за престъпление, което бил извършил брат ми. Вие прекалено ясно загатвате, няма сега да отричате. Знайте, че аз и преди вас чух за тази глупава измислица и не вярвам на нито една дума от нея. Това е гнусно и смешно подозрение. На мене ми е известна историята и как и защо е била измислена. Вие не можете да имате никакви доказателства. Обещахте да ми докажете: хайде, говорете! Но знайте предварително, че не ви вярвам! Не вярвам!…

Дуня изрече това на един дъх, бързайки, и за миг лицето й се изчерви.

— Ако не вярвате, би ли било възможно да рискувате да дойдете при мене сама? Тогава защо дойдохте? Само от любопитство?

— Не ме измъчвайте, говорете, говорете!

— Дума да не става, че сте храбра девойка. Ей богу, аз мислех, че ще помолите господин Разумихин да ви придружи дотук. Но го нямаше нито с вас, нито наоколо, добре огледах; това е смело, значи, искали сте да пощадите Родион Романович. Впрочем всичко във вас е божествено… А що се отнася до вашия брат, какво мога да ви кажа? Сама го видяхте сега. Как го намирате?

— Вие не се основавате само на това, нали?

— Не, не на това, а на неговите собствени думи. Две вечери наред той идва тук, при София Семьоновна. Аз ви показах къде седяха те. Той й се изповяда изцяло. Той е убиец. Убил е една старица, вдовица на чиновник, лихварка, у която той самият е залагал вещи; убил е и сестра й, търговка, на име Лизавета, влязла случайно, когато е убивал сестра й. Той ги е убил и двете с брадва, която донесъл със себе си. Убил ги е, за да ги ограби, и ги е ограбил, взел е пари и някои вещи… Той сам каза всичко това на София Семьоновна дума по дума, тя единствена знае тайната, но в убийството не е участвала нито с дума, нито с дело, а, напротив, се ужаси, също както вие сега. Бъдете спокойна, тя няма да го издаде.

— Не може да бъде! — шепнеше Дунечка с бледи, изстинали устни; тя се задъхваше. — Не може да бъде, няма никаква, ни най-малка причина, никакъв повод… това е лъжа! Лъжа!

— Той е ограбил, ето цялата причина. Той е взел пари и вещи. Наистина, според собственото му признание, не се е възползвал нито от парите, нито от вещите, а ги е скрил някъде под един камък, където те били и досега. Но то е, защото не е посмял да се възползва.

— Но нима е възможно той да открадне, да ограби? Да може дори да помисли за това? — извика Дуня и скочи от стола. — Та вие го познавате, виждали сте го! Нима той може да бъде крадец?

Тя сякаш умоляваше Свидригайлов; беше забравила целия си страх.

— В тези неща, Авдотя Романовна, има хиляди и милиони комбинации и категории. Крадецът краде, но затова пък знае, че е подлец; обаче съм чувал за един благороден човек, че бил ограбил пощата; та, кой го знае, той може и наистина да е мислил, че е извършил благородно дело! Разбира се, и аз самият не бих повярвал, също като вас, ако някой друг ми го беше казал. Но на своите собствени уши повярвах. Той обясни на София Семьоновна и всички причини; а тя и на ушите си отначало не повярва, но най-после повярва на очите си, на своите собствени очи. Нали лично той й каза.

— Но какви са… причините!

— Това е дълга история, Авдотя Романовна. Тук, как да ви обясня, има своего рода теория, същите причини, по които аз намирам например, че единичното злодейство е допустимо, ако главната цел е добра. Едно-единствено зло и сто добри дела! То и наистина е обидно за млад човек с достойнства и безпределно самолюбие да знае, че да имаше например само три хиляди, цялата му кариера, цялото му бъдеще, такова, каквото той го желае, ще се очертае съвсем иначе, но ето че ги няма тези три хиляди. Добавете към това раздразнението от глада, от тясната квартира, от дрипите, от яркото съзнание за своето прекрасно социално положение, а също и за положението на сестрата и майката. И най-вече тщеславието, гордостта и тщеславието, а впрочем, Господ знае, може и при добри наклонности… Та аз не го обвинявам, да не помислите, моля ви се, пък и не е моя работа. Той има и една собствена теорийка — посредствена теорийка — според която хората се разделят, така да се каже, разбирате ли, на материал и на особени хора, тоест на такива хора, за които поради високото им положение закони не съществуват и които, напротив, създават закони за останалите хора за материала, за боклука тоест. Нищо особено, посредствена теорийка; une theorie comme une autre 43 43 Теория като всяка друга (фр.) .

Наполеон ужасно го е увлякъл, тоест всъщност увлякло го е това, че много гениални хора не са се спирали пред единичното зло, а са го прекрачвали без да се замислят. Той, изглежда, си е въобразил, че също е гениален човек — тоест, бил е известно време уверен в това. Много е страдал и сега страда при мисълта, че да създаде теория е съумял, а да прекрачи злото, без да се замисли, не е в състояние и следователно не е гениален човек. А това за млад човек със самолюбие е унизително, особено в наше време…