Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Отворете! Отворете! — крещеше тя пред вратата, викайки някого и разтърсвайки вратата с удари. Злобна и насмешлива усмивка бавно изкривяваше треперещите му още устни.

— Вкъщи няма никого — проговори той тихо и прекъслечно, — хазайката излезе и напразен труд е да крещите така: само напразно се вълнувате.

— Къде е ключът? Отвори веднага вратата, веднага, долен човек!

— Загубил съм ключа и не мога да го намеря.

— А! Значи, насилие! — извика Дуня, пребледняла като мъртвец, и се хвърли към ъгъла, където бързо се прикри с масичката, която й попадна подръка. Тя не викаше, но впи поглед в своя мъчител и зорко следеше всяко негово движение. Свидригайлов също не мърдаше от мястото си и стоеше срещу нея, на другия край на стаята. Той дори се овладя, поне външно. Но лицето му беше бледо, както преди. Насмешливата усмивка не слизаше от устните му.

— Вие казахте сега „насилие“, Авдотя Романовна. Ако е насилие, сама можете да съобразите, че съм взел мерки. София Семьоновна не си е вкъщи; Капернаумови са много далече, през пет заключени стаи. Най-после аз съм поне два пъти по-силен от вас и освен това няма от какво да се страхувам, защото вие и после не можете да се оплачете: нали няма да поискате да предадете брат си? Пък и никой няма да ви повярва: откъде накъде девойка ще влезе сама в квартирата на сам човек? Тъй че дори ако пожертвате брат си, пак нищо няма да докажете: насилие е много трудно да се докаже, Авдотя Романовна.

— Подлец! — прошепна Дуня с негодувание.

— Както искате, но забележете, че аз изказах само едно предположение. А според моето лично убеждение вие сте съвсем права: насилието е мерзост. Аз го казах само защото на съвестта ви няма да тежи нищо, дори ако… дори ако поискате да спасите вашия брат доброволно, както аз ви предлагам. Вие, значи, просто сте се подчинили на обстоятелствата, на силата най-после, ако наистина не може да се мине без тази дума. Помислете за това; съдбата на брат ви и на майка ви е във ваши ръце. А аз ще ви бъда роб… цял живот… ето тука ще чакам…

Свидригайлов седна на дивана, на около осем крачки от Дуня. Тя вече ни най-малко не се съмняваше, че решението му е непоколебимо. При това го познаваше…

Изведнъж тя извади от джоба си револвер, вдигна спусъка и отпусна ръката си с револвера върху масичката. Свидригайлов скочи от мястото си.

— Аха! Така, значи! — извика той учуден, но със злобна усмивка. — Е, това съвсем изменя хода на нещата! Вие самата извънредно облекчавате работата ми, Авдотя Романовна! Но откъде сте взели револвер? Да не би от господин Разумихин?… А! Че револверът е мой! Стар познайник! А как го търсих тогава!… Нашите уроци по стрелба на село, които имах честта да ви давам, не са били напразно.

— Не е твой револверът, а на Марфа Петровна, която ти уби, злодей! Ти нямаше нищо свое в нейния дом. Аз го взех, когато започнах да подозирам на какво си способен. Посмей да направиш само една крачка и, кълна се, ще те убия!

Дуня беше в изстъпление. Тя държеше револвера готов.

— А брат ви? От любопитство питам — попита Свидригайлов, все още без да мръдне от мястото си.

— Предай го, ако искаш! Не мърдай от мястото си! Нито крачка!

Ще стрелям! Ти отрови жена си, аз зная, ти самият си убиец!

— А вие твърдо ли сте уверена, че аз съм отровил Марфа Петровна?

— Ти! Ти си ми загатвал; ти ми говореше за отрова… аз зная ти ходи да я купуваш… ти беше приготвил… Това положително е твоя работа… подлец!

— Дори ако беше истина, пак заради тебе… все пак ти щеше да си причината.

— Лъжеш! Аз винаги съм те ненавиждала, винаги…

— Ехе, Авдотя Романовна! Забравили сте, явно, как в разгара на пропагандата вече бяхте започнали да се доближавате до мене и тръпнехте… по очичките ви виждах; помните ли: вечер, луна и славей пееше?

— Лъжеш! (Ярост заблестя в очите на Дуня.) Лъжеш, клеветнико!

— Лъжа? Е, нека лъжа. Излъгах. На жените не бива да им се напомня за тези нещица. (Той се усмихна.) Зная, че ще стреляш, хубаво зверче. Е, хайде, стреляй!

Дуня вдигна револвера и мъртвобледа, с побеляла, трепереща долна устна, с пламтящи като огън големи черни очи, го гледаше, решена, като се прицелваше и го чакаше да направи само едно движение. Никога не беше я виждал толкова прекрасна. Огънят, който светна в очите й в минутата, когато тя вдигаше револвера, сякаш го огорчи и сърцето му се сви от болка. Той пристъпи и изстрелът прокънтя. Куршумът се плъзна по косата му и се удари в стената зад него. Той се спря и тихо се засмя.