Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ето те и тебе! — започна тя, като се запъваше от радост. — Не ми се сърди, Родя, че те посрещам така глупаво, със сълзи: аз се смея, а не плача. Мислиш, че плача? Не, аз се радвам, но имам такъв глупав навик: сълзите ми текат. Такава станах, откакто умря баща ти, от всичко плача. Седни, миличък, сигурно си изморен. Ах, как си се изцапал.

— Ходих вчера по дъжда, майко… — започна Расколников.

— Ама не, не! — трепна Пулхерия Александровна, прекъсвайки го. — Ти помисли, че веднага ще започна да те разпитвам по стар женски навик. Не се безпокой. Та аз разбирам, всичко разбирам, вече се научих да се държа, както е прието тука, и наистина виждам, че така е по-умно. Веднъж завинаги се уверих; къде мога да разбирам твоите съображения и да изисквам от тебе отчет? Ти може би кой знае какви работи и планове имаш в главата си или някакви мисли се зараждат у тебе; пък аз Да взема да те дърпам: кажи, какво си се замислил? Аз пък… Ах, Господи! Но какво се суетя насам-натам като замаяна… Аз, Родя, вече за трети път чета твоята статия в списанието. Дмитрий Прокофич ми я донесе. Просто ахнах, като я видях; каква съм глупачка, рекох си, ето с какво се занимава той, ето отговора на всичко! На него в това време може да са му дошли нови идеи; той ги обмисля, а аз го мъча и му преча. Чета, миличък, и, то се знае, много неща не разбирам; то впрочем тъй и трябва да бъде: къде мога аз?

— Я ми я покажете, майко.

Расколников взе вестника и бегло прегледа статията си. Колкото и да противоречеше това на неговото положение, но той изпита онова странно и мъчително-сладостно чувство, което изпитва авторът, за пръв път видял себе си напечатан, пък и двадесет и трите му години си казаха думата. Това трая един миг. След като прочете няколко реда, той се свъси и страшна мъка сви сърцето му. Спомни си изведнъж цялата си душевна борба през последните месеци. И с отвращение и досада хвърли статията на масата.

— Но колкото и да съм глупава, Родя, аз все пак мога да преценя, че ти много скоро ще бъдеш един от първите хора, ако не и първият в нашия учен свят. И как са посмели да мислят, че си се побъркал. Ха-ха-ха! Ти не знаеш — наистина са мислили така! Ах, мръсни червеи, къде могат те да разберат какво значи ум! Че и Дунечка едва не повярва — как ти се струва! Покойният ти баща на два пъти изпраща в списанията — отначало стихове (аз пазя и тетрадката — някой ден ще ти я покажа), а после и цяла повест (аз му я изпросих да ми даде да я препиша) и как само и двамата се молехме да ги приемат — не ги приеха! Аз, Родя, допреди шест-седем дни бях съсипана, като гледах дрехите ти, как живееш, какво ядеш и какво носиш. А сега виждам, че все пак съм била глупава, защото само да поискаш, и веднага всичко ще имаш, с твоя ум и талант. Но, значи, ти засега не искаш и се занимаваш с много по-важни неща…

— Дуня не си ли е вкъщи, майко?

— Не, Родя. Много често я няма вкъщи, оставя ме сама.

Дмитрий Прокофич, да е жив и здрав, се отбива да ме види и все за тебе говори. Той те обича и уважава, синко. За сестра ти не казвам, че е много непочтителна към мене. Не мисли, че се оплаквам. Нейният характер е един, моят — друг, Има си някакви тайни, а аз нямам никакви тайни от вас. Разбира се, твърдо съм уверена, че Дуня е достатъчно умна и освен това, че обича и мене, и тебе… но все пак не зная докъде ще ни докара всичко това. Ето ти сега ме направи щастлива, Родя, като дойде, а тя те изпусна; като си дойде, ще й кажа: „Докато те нямаше, идва брат ти, а ти къде се губиш?“ Ти мене, Родя, много не ме глези; ако можеш — намини, ако не — недей, какво да се прави, ще чакам. Все пак ще зная, че ме обичаш, и това ми стига. Ето, ще чета съчиненията ти, ще слушам за тебе от всички, а от време на време ще идваш да ме споходиш, какво по-хубаво? Ето сега се отби и успокои майка си, виждам аз…

Пулхерия Александровна изведнъж заплака.

— Аз пък, не ми обръщай внимание, каква съм глупачка! Ах, Господи, какво седя! — извика тя, скачайки от мястото си. — Има кафе, а пък не те черпя! Ето какво значи бабешки егоизъм. Ей сега, ей сега!

— Маминко, недейте, след малко си тръгвам. Аз за друго дойдох. Моля ви, изслушайте ме.

Пулхерия Александровна плахо се приближи към него.

— Маминко, каквото и да се случи, каквото и да чуете за мене, каквото и да ви кажат за мене, ще ме обичате ли така, както сега? — попита той изведнъж, силно развълнуван, сякаш без да мисли за думите и без да ги претегля.

— Родя, Родя, какво говориш! Та как можеш да питаш това! Кой може да каже нещо за тебе? Та аз никому не бих повярвала, който и да дойде при мене, просто ще го изгоня.