Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Най-после Дунечка не издържа и остави Соня, за да отиде да чака брат си в квартирата му; все й се струваше, че той ще отиде най-напред там. Останала сама, Соня веднага започна да се измъчва от страх при мисълта, че той може би наистина ще свърши със самоубийство. От същото се боеше и Дуня. Но и двете целия ден една през друга се разубеждаваха взаимно с всички доводи, че това е невъзможно, и бяха по-спокойни, докато бяха заедно. А сега, щом се разделиха, и едната, и другата започнаха да мислят само за това. Соня си спомни как вчера Свидригайлов й каза, че за Расколников има два пътя — Владимирка или… При това тя познаваше неговото тщеславие, гордост, самолюбие и неверие. „Нима само малодушието и страхът от смъртта могат да го накарат да живее?“ — помисли тя най-после в отчаяние. Слънцето вече залязваше. Тя тъжно стоеше на прозореца и втренчено гледаше през него — но от този прозорец се виждаше само задната неваросана стена на съседната къща. Обаче когато беше вече напълно убедена, че нещастникът е умрял, той най-сетне влезе в стаята й.

Радостен вик се изтръгна от гърдите й. Но тя се вгледа внимателно в лицето му и изведнъж пребледня.

— Е, да — каза, усмихвайки се, Расколников, — идвам за твоите кръстчета, Соня! Нали ти самата ме пращаше на кръстопътя; а сега, когато дойде това време, се изплаши?

Соня го гледаше с изумление. Странен й се видя този тон; студени тръпки преминаха по тялото й, но след минута тя се сети, че и тонът, и тези думи, всичко беше само външно. Той и с нея говореше, гледайки някак в ъгъла и сякаш избягвайки да я погледне право в лицето.

— Виждаш ли, Соня, аз прецених, че така наистина ще бъде най-добре. Има едно обстоятелство… Но дълго е да се разказва, пък и няма смисъл. Знаеш ли какво само ме ядосва? Досадно ми е, че всички тези глупави, зверски муцуни ще ме наобиколят сега, ще цъклят право в мене зъркелите си, ще ми задават глупавите си въпроси, на които трябва да се отговаря, ще ме сочат с пръст… Пфу! Знаеш ли, аз не отивам при Порфирий; омръзна ми той. По-добре е да отида при моя приятел Барут, хем ще го учудя, хем ще постигна своего рода ефект. А би трябвало да бъда по-хладнокръвен; прекалено жлъчен съм станал напоследък. Ще повярваш ли: преди малко се заканих на сестра си едва ли не с юмрук само затова, че се обърна да ме види за последен път. Свинщина е такова състояние! Е, докъде стигнах! Но какво става, къде са кръстчетата?

Той сякаш не беше на себе си. Не го сдържаше на едно място дори за минута, на нито един предмет не можеше да съсредоточи вниманието си; мислите му прескачаха една през друга, не знаеше какво приказва; ръцете му леко трепереха.

Соня мълчаливо извади от чекмеджето две кръстчета, кипарисово и медно, прекръсти се, прекръсти и него и му окачи на врата кипарисовото кръстче.

Това, значи, е символ, че поемам кръста, хе, хе! Като че досега малко съм страдал! Кипарисовото, тоест простонародно; медното, Лизаветиното, взимаш за себе си — я го покажи; та, значи, тя него е носила… в онази минута? Зная още две подобни кръстчета, сребърно и с иконка. Хвърлих ги тогава върху гърдите на бабичката. Тях всъщност трябваше, тях трябваше да сложа сега… Впрочем глупости говоря, ще забравя най-важното; разсеян съм някак!… Знаеш ли, Соня, аз всъщност дойдох да те предупредя, за да знаеш… Е, това е всичко… Всъщност само затова дойдох. (Хм, впрочем мислех, че повече неща ще ти кажа.) Нали ти самата искаше да отида — и ето сега аз ще лежа в затвора, ще се сбъдне желанието ти; е, защо плачеш? И ти ли? Престани, стига; ох, колко ми е тежко всичко това!

И все пак той се разчувства; сърцето му се сви, като я гледаше. „Но тази, тази защо — мислеше си той, — какъв съм й аз? Тя защо плаче, защо ме изпраща като майка ми или като Дуня? Бавачка ще ми бъде!“

— Прекръсти се, помоли се поне веднъж — с треперещ, плах глас помоли Соня.

— О, разбира се, колкото искаш! И от душа, Соня, от душа… Всъщност искаше да каже друго.

Той се прекръсти няколко пъти. Соня си сграбчи шала и си го намести на главата. Това беше зелен сукнен шал, навярно същият, за който споменаваше тогава Мармеладов, „семейният“. Расколников си го помисли, но не попита. Той вече започна да усеща, че е ужасно разсеян и някак безобразно разтревожен. Уплаши се от това. Изведнъж го порази и фактът, че Соня иска да излезе с него.

— Какво! Къде? Остани тук, остани тук! Аз сам — извика той в малодушно раздразнение и почти озлобен тръгна към вратата. — Че защо е нужна цяла свита! — мърмореше той, излизайки.