Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Соня остана насред стаята. Той дори не се сбогува, вече бе забравил за нея; едно разяждащо и негодуващо съмнение закипя в душата му.

„Но така ли е, така ли е всичко това? — помисли все пак, слизайки по стълбата. — Нима вече е невъзможно да спра и пак да променя всичко… и да не отида?“

Но въпреки това вървеше. Изведнъж почувства окончателно, че няма защо да си задава въпроси. Като излезе на улицата, си спомни, че не се сбогува със Соня, че тя остана насред стаята, със своя зелен шал, не смеейки да мръдне след вика му, и за миг се спря. В същия момент една мисъл изведнъж ярко го озари — сякаш бе чакала, за да го порази окончателно.

„За какво, защо ходих при нея сега? Аз й казах: по работа; но каква работа? Абсолютно никаква работа нямах! Да й съобщя, че отивам; какво от това? Имаше ли нужда! Да не би да я обичам? Нали не, не? Та аз ей сега я отпъдих като куче. Да не би наистина да ми бяха потрябвали кръстчетата й? О, колко низко паднах! Не — на мене ми бяха нужни сълзите й, нужно ми беше да видя уплахата й, да гледам как сърцето я боли и се измъчва! Трябваше все пак да се заловя за нещо, да се забавя, да погледам човек? И съм посмял така да се надявам на себе си, така високо да се ценя, просяк съм аз, нищожен съм, подлец съм, подлец!“

Той вървеше по крайбрежния булевард и му оставаше още малко път. Но като стигна до моста, спря и изведнъж сви и отиде на Сенния.

Той жадно се оглеждаше надясно и наляво, вглеждаше се напрегнато във всеки предмет и върху нищо не можеше да съсредоточи вниманието си; всичко му се изплъзваше. „Ето след седмица, след месец ще ме карат някъде с арестантската кола по този мост, как ли ще погледна тогава този канал — трябва да запомня това! — мина му през ума. — Ето тази табела, как ли ще прочета тогава тези букви? Ето, тук е написано: «Садружие», да запомня например това а, буквата а и да я погледна след месец, същото това а: как ли ще го погледна тогава? Какво ли ще изпитвам и мисля?… Боже, колко трябва да е долно това, всички тези мои сегашни… грижи! Разбира се, всичко това сигурно е посвоему интересно… (ха-ха-ха, за какво мисля!) аз се вдетинявам, сам пред себе си се перча; е, защо засрамвам сам себе си? Уф, как се блъскат! Ето този дебеланко — немец навярно — ме блъсна; знае ли кого е блъснал? Жена с дете проси милостиня, интересно е, че тя ме смята по-щастлив от себе си. Е, какво, да й дам ли за куриоз милостиня? А, един петак е останал в джоба ми, откъде ли? На, на… вземи, майчице!“

— Господ да те закриля! — чу се плачливият глас на просякинята.

Излезе на Сенния. Неприятно, много неприятно му беше да се блъска в тълпата, но той вървеше именно натам, където имаше най-много хора. Би дал всичко на света, за да остане сам; но самият чувстваше, че нито за минута няма да бъде сам. Сред тълпата буйстваше един пиян: той все искаше да танцува и все падаше на една страна. Наобиколиха го. Расколников си проби път през тълпата, няколко минути погледа пияния и изведнъж късо и отривисто се разсмя, След минута вече бе забравил за пияния, дори не го виждаше, въпреки че го гледаше. Най-после се махна, непомнейки дори къде се намира; но когато стигна до средата на площада, в него изведнъж нещо трепна, едно чувство го завладя моментално, завладя го цял — и тялото му, и мисълта му.

Той изведнъж си спомни думите на Соня: „Иди на кръстопътя, поклони се на народа, целуни земята, защото ти пред нея си прегрешил, и кажи високо на целия свят; «Аз съм убиец!»

Целият затрепера, като си спомни това. И до такава степен го бяха смазали безизходната мъка и тревога през цялото това време, особено през последните часове, че той просто се нахвърли върху възможността за това цялостно, ново, пълно чувство. То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята…

Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие. Стана и се поклони втори път.

— Ама се е нацепил! — обади се някакъв до него. Избухна смях.

— Този за Йерусалим тръгва, братлета, с деца, с роднини се прощава, на целия народ се покланя, целува столичния град Санкт-Петербург и земята, върху която той се издига — добави някакъв пиян занаятчия.

— Младо момче още! — вмъкна трети.

— От благородните! — забеляза някой с важен глас.

— Сега не мож ги разбра кой е благороден, кой не е. Всички тези забележки и разговори сдържаха Расколников и думите «аз убих», може би готови да се откъснат от устата му, замряха в него. Той все пак спокойно понесе всички тези викове и без да се оглежда, тръгна направо по пресечката по посока на участъка. Едно видение му се мярна по пътя, но той не се учуди; вече предчувстваше, че тъй трябва да бъде. В момента, когато за втори път се поклони на Сенния доземи, обръщайки се наляво, видя на петдесетина крачки от себе си Соня. Тя се криеше от него зад една от дървените бараки на площада, значи, го следваше в цялото му скръбно шествие! Расколников почувства и разбра в тази минута, веднъж завинаги, че сега Соня е с него навеки и ще дойде с него на края на света където и да го захвърли съдбата. Сърцето му се преобърна… но ето че бе стигнал вече до съдбоносното място…