Стефани Майер: Новолуние

Едуард започна да се смее. Той ми помогна да сляза от колата, издърпа ме нагоре по стълбите и все още се смееше, когато отвори вратата за мен.

Всички ме очакваха в огромната бяла всекидневна — когато влязох през вратата, те ме поздравиха хорово с едно високо „Честит рожден ден, Бела!“, а аз се изчервих и погледнах надолу. Алис, предположих, бе покрила всяка плоска повърхност с розови свещи и дузина кристални купи, пълни със стотици рози. Имаше маса с бяла покривка до голямото пиано на Едуард, върху която беше поставена розова торта, още рози, натрупани стъклени чинии и малък куп от сребърно опаковани подаръци.

Беше сто пъти по-ужасно, отколкото си бях представяла.

Едуард, който усети нещастието ми, обви насърчително ръка около кръста ми и целуна върха на главата ми.

Родителите на Едуард, Карлайл и Есме — невъзможно млади и прекрасни както винаги — бяха най-близо до вратата. Есме ме прегърна внимателно, като меката й, карамелено руса коса докосна бузата ми, докато тя целуваше челото ми, и тогава Карлайл сложи своята ръка около моето рамо.

— Съжалявам за това, Бела — каза той със сценичен шепот. — Не можехме да обуздаем Алис.

Розали и Емет бяха застанали зад тях. Розали не се усмихваше, но поне не ме гледаше гневно. Лицето на Емет бе широко ухилено. Бяха минали месеци откакто ги бях видяла за последно — бях забравила колко величествено красива е Розали — почти ме заболя да я гледам. А Емет винаги ли е бил толкова… голям?

— Изобщо не си се променила — каза Емет с подигравателно разочарование. — Очаквам приемлива промяна, но ето те тук, зачервена както винаги.

— Много благодаря, Емет — казах аз, като се изчервих още повече.

Той се засмя.

— Трябва да изляза за малко — той смигна заговорнически на Алис. — Не прави нищо смешно, докато ме няма.

— Ще се опитам.

Алис пусна ръката на Джаспър и изприпка напред, като всичките й зъби блестяха на ярката светлина. Джаспър също се усмихна, но запази разстоянието си. Той се облегна, висок и рус, срещу парапета на стъпалата. По време на дните, които бяхме прекарали сбутани заедно във Финикс, си мислех, че е превъзмогнал неохотата си към мен. Но той веднага се бе върнал към предишното си отношение — като ме отбягваше доколкото е възможно — от момента, в който беше свободен от задължението да ме пази. Знаех, че не е нищо лично, просто предпазна мярка, и се опитах да не се обиждам много от това. Джаспър имаше повече проблеми с диетата на семейство Кълън, отколкото останалите — мирисът на човешката кръв му беше по-трудна за устояване за разлика от другите — той не практикуваше диетата от толкова време.

— Време е да отворим подаръците — обяви Алис. Тя постави студената си ръка под лакътя ми и ме насочи към масата с тортата и лъскавите пакети.

Сложих най-доброто си мъченическо изражение.

— Алис, знам, че ти казах, че не искам нищо…

— Но не те послушах — прекъсна ме тя, доволна от себе си. — Отвори го. — Тя взе фотоапарата от ръцете ми и я замени с голяма сребърна кутия.

Кутията беше толкова лека, че чак ми се струваше празна. Картичката отгоре посочваше, че е от Емет, Розали и Джаспър. Притеснена, разкъсах хартията и се вгледах в кутията, която скриваше.

Беше нещо електрично, с много числа в името. Отворих кутията, като се надявах на по-нататъшно просветление. Но кутията наистина беше празна.

— Ъ… благодаря.

Розали наистина се усмихна леко. Джаспър се засмя.

— Това е стерео за пикапа ти — обясни той. — Емет го инсталира точно в момента, така че не можех да го върнеш.

— Алис винаги беше една крачка пред мен, очевидно. — Благодаря, Емет! — извиках малко по-силно.

Чух оглушителният му смях от пикапа ми и не можех да не се засмея и аз.

— Сега отвори моят и на Едуард! — каза Алис, толкова развълнувана, че гласът й беше като писък. Тя държеше малък, плосък квадрат в ръката си.

Обърнах се, за да дам на Едуард базилисков поглед.

— Ти обеща.

Преди да може да отговори, Емет се изстреля от вратата.

— Тъкмо на време! — изликува той. Той се смести зад Джаспър, който също се бе приближил по-близо от обичайното, за да вижда по-добре.

— Не съм похарчил и стотинка — увери ме Едуард. Той отмести кичур коса от лицето ми, като остави кожата ми да пари от докосването му.

Вдишах дълбоко и се обърнах към Алис.

— Дай ми го — въздъхнах аз.

Емет се изкиска от удоволствие.

Взех малкият пакет, като извих очи към Едуард, докато пъхах пръст изпод ръба на хартията, за да я разкъсам около тиксото.