Стефани Майер: Новолуние

— По дяволите — измърморих аз, когато хартията сряза пръста ми, и го издърпах, за да огледам пораженията. Една единствена капчица кръв се процеди от малката рана.

Всичко се случи много бързо тогава.

— Не! — изръмжа Едуард.

Той се хвърли върху мен, като ме запрати към масата. Тя падна, както и аз, разпръсквайки тортата и подаръците, цветята и чиниите. Приземих се в бъркотията от натрошен кристал.

Джаспър се блъсна в Едуард и звукът беше като сблъсъка между две канари.

Имаше и друг шум, страховито ръмжене, което очевидно идваше дълбоко от гърдите на Джаспър. Джаспър се опитваше да се измъкне от Едуард, като щракваше със зъби само на сантиметри от лицето на Едуард.

Емет сграбчи Джаспър изотзад в следващата секунда, като го заключи в масивна желязна хватка, но Джаспър продължаваше да се бори, дивите му, празни очи фокусирани само върху мен.

Отвъд шока, имаше също така и болка. Бях се строполила на пода до пианото, като ръцете ми инстинктивно се бяха протегнали да уловят падането ми, в разбитите парченца стъкло. Едва сега усетих парещата, смъдяща болка, която пробягваше по китката ми нагоре към лакътя ми.

Замаяна и дезориентирана, вдигнах поглед към червената кръв, която пулсираше от ръката ми — към трескавите очи на шест внезапно изгладнели вампира.

Карлайл не беше единственият, който остана спокоен. Векове от опит в операционната зала бяха очевидни в тихият му, авторитетен глас.

— Емет, Роуз, изкарайте Джаспър навън.

За пръв път сериозен, Емет кимна.

— Хайде, Джаспър.

Джаспър все още се бореше срещу неразрушимата хватка на брат си, като се въртеше и пресягаше към брат си с оголените си зъби, очите му все още изгубили разсъдъка си.

Лицето на Едуард беше смъртно бяло, когато се обърна да пропълзи към мен, като бе заел очевидно отбранителна поза. Ниско предупредително ръмжене се измъкна изпод стиснатите му зъби. Можех да видя, че не диша.

Розали, прелестното й лице странно самодоволно, застана пред Джаспър — като се пазеше предвидливо от зъбите му — и помогна на Емет да го изведат през стъклената врата, която Есме им отвори с една ръка притисната към носа и устата й.

Сърцевидното личице на Есме беше засрамено.

— Толкова съжалявам, Бела — изплака тя, като последва останалите към двора.

— Пусни ме да мина, Едуард — промърмори Карлайл.

Отмина секунда и тогава Едуард кимна бавно и успокои позата си.

Карлайл клекна до мен, като се наведе близо, за да разгледа ръката ми. Можех да усетя замръзналият шок върху лицето ми и се опитах да го скрия.

— Ето, Карлайл — каза Алис, като му подаде кърпа.

Той поклати глава.

— Прекалено много стъкла в раната. — Той се пресегна и откъсна дълга, тънка лента от края на бялата покривка. Завърза я около ръката ми над лакътя, за да направи турникет. Миризмата на кръв ме замайваше. Ушите ми бучаха.

— Бела — каза Карлайл нежно. — Искаш ли да те закарам до болницата, или предпочиташ да се погрижа за теб тук?

— Тук, моля те — прошепнах аз. Ако ме заведеше в болницата, нямаше да мога да опазя това от Чарли.

— Ще донеса чантата ти — каза Алис.

— Да я занесем до кухненската маса — каза Карлайл на Едуард.

Едуард ме повдигна без усилие, докато Карлайл придържаше натиска на ръката ми.

— Как си, Бела? — попита Карлайл.

— Добре съм. — Гласът ми беше разумно спокоен за мое удоволствие.

Лицето на Едуард беше като камък.

Алис беше там. Черната чанта на Карлайл вече беше на масата, малка но ярка настолна лампа включена в стената. Едуард ме постави нежно в един стол, а Карлайл издърпа друг. Веднага се залови за работа.

Едуард стоеше до мен, все още защитнически, все още без да диша.

— Просто излез, Едуард — въздъхнах аз.

— Мога да се справя — настоя той. Но челюстта му беше стисната — очите му горяха с напрежение от борбата, която водеше с жаждата си, толкова по-ужасна за него, отколкото за останалите.

— Няма нужда да се правиш на герой — казах аз. — Карлайл ще ме поправи и без твоята помощ. Отиди да глътнеш малко свеж въздух.

Трепнах, когато Карлайл направи нещо с ръката ми, което щипеше.

— Ще остана — каза той.

— Защо си такъв мазохист? — промърморих аз.

Карлайл реши да се застъпи.

— Едуард, по-добре отиди да намериш Джаспър, преди да я избягал много надалеч. Сигурен съм, че е много разстроен от себе си и се съмнявам да послуша някой друг, освен теб в момента.

— Да — разпалено се съгласих. — Отиди да намериш Джаспър.