Стефани Майер: Новолуние

Устните му се извиха в прикрита усмивка.

— Едуард не ти ли е разказвал историята?

— Да, но се опитвам да разбера какво си си мислел…

Той беше внезапно сериозен отново и се зачудих дали мислите му са се отправили в същата посока като моите. Чудех се какво ли ще си мисля, когато — отказвах да мисля ако — съм аз.

— Знаеш, че баща ми е бил викарий — замисли се той, докато почистваше внимателно масата, като търкаше всичко с мокра марля. Миризмата на алкохол изгори носът ми. — Той имаше доста ограничен поглед върху света, който поставях под въпрос още преди да се променя. — Карлайл хвърли всичките мръсни марли и стъкълцата в празна кристална купа. Не знаех какво прави, дори и когато запали клечката. Тогава той я хвърли в напоените с алкохол фибри и внезапният пламък ме накара да подскоча.

— Съжалявам — извини се той. — Това би трябвало да свърши работа… Така че не бях съгласен с определеният тип вяра на баща ми. Но никога през почти четиристотинте години откакто съм роден, не съм се опитвал да се съмнявам дали Господ съществува в една или друга форма. Нито дори образът в огледалото.

Престорих се, че разглеждам превръзката на ръката ми, за да скрия изненадата си от посоката, която бе поел разговорът ни. Религията беше последното нещо, което очаквах, като се вземеше всичко предвид. Собственият ми живот беше крайно лишен от вяра. Чарли се смяташе за лутеранец, защото и родителите му са били такива, но неделите той боготвореше покрай реката с въдица в ръка. Рене изпробваше църквите от време на време, но подобно на кратките й афери с тениса, грънчарството, йогата и курсовете по френски език, тя продължаваше към следващата си мания.

— Убеден съм, че звучи доста откачено, особено от устата на вампир. — Той се ухили, като знаеше как небрежната им употреба на тази дума винаги ме шокираше. — Но се надявам, че има смисъл в този живот, дори и за нас. Ще призная, че е малко прекалено — продължи той с безцеремонен глас. — Във всички случаи ние сме безогледно прокълнати. Но се надявам, може би глупаво, че опитът ни ще бъде оценен.

— Не мисля, че това е глупаво — промърморих аз. Не можех да си представя никой, включително и божество, който да не бъде впечатлен от Карлайл. Освен това, единственият тип Рай, който бих оценила, трябваше да включва Едуард. — И също така не мисля, че някой друг би си помислил това.

— Всъщност ти си първата, която се съгласява с мен.

— Останалите не мислят ли така? — попитах, изненадана, като си мислех по-скоро само за един човек.

Карлайл позна посоката на мислите ми отново.

— Едуард е съгласен донякъде с мен. Господ и Рай съществуват… както и Ада. Но той не мисли, че има живот след смъртта за нашият вид. — Гласът на Карлайл беше много нежен — той се взираше през големият прозорец над мивката в тъмнината. — Виждаш ли, той мисли, че сме изгубили душите си.

Веднага си спомних думите на Едуард от този следобед: освен ако не искаш да умреш — или каквото и да правим там. Лампичката над главата ми просветна.

— Това е истинският проблем, нали? — познах аз. — Затова е толкова упорит с мен.

Карлайл заговори бавно.

— Гледам… синът си. Силата му, добротата му, интелигентността, която блести от него — и само помня тази надежда, тази вяра повече от всичко. Как може да няма нещо повече за някой като Едуард?

Кимнах в пламенно съгласие.

— Но ако вярвах като него… — Той ме погледна с проницателни очи. — Ако ти вярваше като него. Щеше ли да отнемеш душата му?

Начинът, по който перифразира въпросът си осуети отговорът ми.

Ако ме беше попитал дали бих рискувала душата си за Едуард отговорът щеше да е очевиден. Но дали бих рискувала душата на Едуард? Стиснах нещастно устни. Това не беше честна размяна.

— Виждаш проблема.

Поклатих глава, като усетих упоритата поза на брадичката ми.

Карлайл въздъхна.

— Изборът е мой — настоях аз.

— Изборът е също така и негов. — Той вдигна ръка, когато забеляза, че се каня да споря. — Ако е отговорен да ти причини това.

— Той не е единственият, който може да го направи. — Погледнах многозначително Карлайл.

Той се засмя, като рязко разведри настроението.

— А, не! Ще трябва да обмислите това с него. — Но след това въздъхна. — Това е частта, в която никога не съм убеден. Струва ми се, че по някакъв начин съм направил най-доброто с това, което имам да предложа. Но правилно ли беше да обричам останалите на такъв живот? Не мога да реша.

Не отговорих. Представих си какъв би бил животът ми, ако Карлайл беше устоял на изкушението да промени самотното си съществуване… и потреперах.