Стефани Майер: Новолуние

— По-добре да направиш нещо полезно — добави Алис.

Очите на Едуард се присвиха, когато се съюзихме срещу него, но накрая той кимна веднъж и изхвръкна леко през задната кухненска врата. Бях убедена, че не си беше поемал дъх, откакто си порязах пръста.

Вкочаняващо, убито чувство се разпространяваше през ръката ми.

Въпреки че премахна щипенето, ми напомни за раната, и затова се загледах внимателно в лицето на Карлайл, за да се разсейвам от това, което ръцете му правеха. Косата му блестеше в златно изпод ярката светлина, както се бе навел над ръката ми. Можех да усетя лекото свиване от гадене в стомаха ми, но бях решена да не позволявам на обичайната ми гнусливост да излезе на глава с мен. Нямаше болка сега, само леко усещане за дръпване, което се опитах да игнорирам. Няма смисъл да хленча като бебе.

Ако не беше в полезрението ми, нямаше да забележа, че Алис се е отказала и се е изнизала от стаята. С малка, извинителна усмивка на устните й, тя изчезна през кухненската врата.

— Е, това са всички — въздъхнах аз. — Поне мога да опразня бързо една стая.

— Не е твоя вината — успокои ме Карлайл с тих смях. — Може да се случи на всеки.

— Може — повторих. — Но обикновено се случва само на мен.

Той се засмя отново.

Спокойствието му беше дори още по-удивително в контраст с реакцията на всички останали. Не успях да намеря и следа от желание по лицето му. Той работеше с бързи, уверени движения. Единственият звук освен тихото ни дишане, беше тихото падане на малки стъкла, които той пускаше върху масата.

— Как успяваш да го правиш? — настоях да узная аз. — Дори Алис и Есме… — Замълчах, като поклатих учудено глава. Макар и останалите да се бяха отказали от традиционната диета на вампирите точно както Карлайл, той беше единственият, който можеше да понесе миризмата на кръвта ми, без да страда от силно изкушение. Очевидно това беше много по-трудно, отколкото той го караше да изглежда.

— Години на практика — каза ми той. — Почти не забелязвам миризмата вече.

— Мислиш ли, че ще ти бъде по-трудно, ако си вземеш почивка от болницата за дълго време? И ако не си около каквато и да е кръв?

— Може би. — Той сви рамене, но ръцете му не помръднаха. — Никога не съм имал особена нужда от дълга ваканция. — Той ми се усмихна широко. — Прекалено много обичам работата си.

Туп, туп, туп. Бях изненадана колко много стъкло очевидно е било в ръката ми. Изкушавах се да погледна към нарастващата купчинка, само за да проверя размера й, но знаех, че идеята няма да помогне особено за не-повръщащата ми стратегия.

— Какво й обичаш най-много? — зачудих се аз. Не можех да проумея — годините на борба и себеотричане, които е прекарал, за да стигне до точката, където може да устоява на това толкова лесно. Освен това, исках да го карам да говори — разговорът държеше умът ми далеч от гаденето в стомаха ми.

Тъмните му очи бяха спокойни и замислени, докато отговаряше.

— Хмм. Това което обичам най-много е, когато моите… повишени способности ми позволят да спася някой, който иначе би бил загубен. Хубаво е да знам това, че благодарение на това, което правя, животът на някои хора е по-добър, защото съществувам. Дори обонянието е полезен инструмент за диагностиране от време на време. — Едната част от устата му се изви в половинчата усмивка.

Обмислих това, докато той оглеждаше ръката ми, за да се увери, че всичките стъкла са извадени. Тогава той се разрови из чантата си за нови инструменти и аз се опитах да не си представям игла и конец.

— Опитваше се много усилено да се реваншираш за нещо, което дори не е по твоя вина — предложих аз, когато нов тип дърпане започна по краищата на кожата ми. — Имам предвид, че не си желал това. Не си избрал този тип живот, и все пак работиш толкова много, за да си добър.

— Не мисля, че се реванширам за каквото и да е било — възрази той меко. — Като всички останали в живота, просто искам да реша какво да правя с това, което ми е дадено.

— Това звучи прекалено лесно.

Той отново огледа ръката ми.

— Ето — каза той, като сряза конеца. — Всичко е готово. — Той обърса с голям тампон, напоен с някаква подобна на сироп течност, цялото място на операцията. Миризмата беше странна — накара главата ми да се завърти. Сиропът щипеше ръката ми.

— Въпреки това в началото — настоях аз, докато той поставяше ново дълго парче марля върху мястото, като я закрепваше върху кожата ми. — Защо дори си обмислил да опиташ нов начин наместо очевидният?