Стефани Майер: Новолуние

— Добра идея, Чарли — каза Едуард, като ми подаде фотоапарата.

Обърнах фотоапарата към Едуард и направих първата снимка.

— Работи.

— Браво. Ей, кажи здрасти на Алис от мен. Не е идвала скоро на гости. — Устата на Чарли се изви надолу в ъгъла си.

— Само от три дни, тате — напомних му аз. Чарли беше луд по Алис. Той се привърза към нея миналата пролет, когато тя ми помогна през неудобното ми оздравяване — Чарли щеше да й бъде вечно задължен, задето го бе спасила от ужаса да имаш пораснала дъщеря, която се нуждае от помощ при къпането. — Ще й кажа.

— Добре. Забавлявайте се тази вечер. — Това определено беше разпускане. Чарли вече се бе извърнал към всекидневната с телевизора.

Едуард се усмихна, триумфиращ, и взе ръката ми, за да ме издърпа от кухнята.

Когато стигнахме до пикапа, той отново ми отвори пасажерската врата и този път не посмях да споря. Все още имах проблеми с намирането на скритият завой в тъмното към къщата му.

Едуард караше на север през Форкс, като видимо прежулваше скоростната граница, наложена от праисторическият ми шевролет. Двигателят ръмжеше дори още по-оглушително от обикновено, докато форсираше над осемдесет километра в час.

— По-спокойно — предупредих го аз.

— Знаеш ли какво ще ти хареса? Едно малко двуместно ауди. Много тихо, доста сила…

— Нищо му няма на пикапа ми. И докато говорим са скъпи несъществени неща, ако знаеш какво е добро за теб, няма да си похарчил пари за подаръци.

— Нито стотинка — каза той добродушно.

— Хубаво.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Зависи от услугата.

Той въздъхна, като прекрасното му лице беше сериозно.

— Бела, последният истински рожден ден, който е имал някой от нас, беше Емет през 1935. Престани да ни се мусиш и не бъди прекалено трудна тази вечер. Всички са много развълнувани.

Винаги се стрясках леко, когато извъртеше нещата по този начин.

— Добре, ще се държа прилично.

— Вероятно би трябвало да те предупредя…

— Да, ако обичаш.

— Когато казвам, че всички са развълнувани… имам предвид всички.

— Всички? — задавих се аз. — Мислех си, че Емет и Розали са в Африка. — Останалата част от Форкс беше останала с впечатлението, че по-големите Кълън са заминали за колеж тази година, в Дартмут, но аз знаех по-добре.

— Емет искаше да е тук.

— Но… Розали?

— Знам, Бела. Не се тревожи, тя ще се държи прилично.

Не отговорих. Сякаш можех просто да не се притеснявам, ей така. За разлика от Алис, другата „осиновена“ сестра на Едуард, златисто русата и изящна Розали, не ме харесваше особено. Всъщност, чувството беше малко по-силно от просто една неприязън. Доколкото това засягаше Розали, аз бях просто един натрапник в тайният живот на семейството й.

Почувствах се ужасно виновна, като предположих, че удълженото отсъствие на Розали и Емет е по моя вина, дори и плахо да се радвах, че не я виждам, то Емет — игривото подобие на мече, което беше брат на Едуард — наистина ми липсваше. По много начини той беше точно като големият брат, който винаги съм искала… само че много, много по-ужасяващ.

Едуард реши да смени темата.

— Щом няма да ми позволиш да ти взема ауди, има ли нещо друго, което би искала за рожденият си ден?

Думите излязоха като шепот.

— Знаеш какво искам.

Дълбока бръчка се вряза в мраморното му чело. Очевидно вече му се искаше да бяхме останали на темата за Розали.

Имах чувството, че бяхме повдигнали този спор много пъти днес.

— Не тази вечер, Бела. Моля те.

— Е, може би Алис ще ми даде това, което искам.

Едуард изръмжа — дълбок, заплашителен звук.

— Това няма да е последният ти рожден ден, Бела — закле се той.

— Това не е честно!

Стори ми се, че го чух да скърца със зъби.

Вече паркирахме пред къщата. Ярка светлина блестеше от всеки прозорец на първите два етажа. Дълга линия от греещи японски латерни висяха по стряхата на верандата, като отразяваха меката си светлина върху огромните кедрови дървета, които заобикаляха къщата. Големи купи с цветя — розови рози — бяха наредени по широките стъпала нагоре към предната врата.

Изстенах.

Едуард си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

— Това е парти — напомни ми той. — Опитай се да бъдеш добра.

— Разбира се — промърморих аз.

Той отиде, за да отвори вратата ми и ми подаде ръката си.

— Имам въпрос.

Той изчака предпазливо.

— Ако проявя този филм — казах, докато въртях фотоапарата в ръцете си, — ще се появиш ли на снимките?