Стефани Майер: Новолуние

— Наистина се надявам, че не — каза той с лека самодоволна усмивка.

Извъртях очи.

— Да отидем да гледаме как Капулети и Монтеки се избиват, става ли?

— Твоите желания са заповед за мен.

Едуард се изпъна на канапето, докато аз пусках филма, превъртайки през началните надписи.

Когато кацнах пред него на ръба на канапето, той обви ръце около кръста ми и ме издърпа срещу гърдите си. Не беше удобен колкото една възглавница би била, като се има предвид, че гръдният му кош беше твърд и студен — и перфектен — като ледена скулптура, но определено беше за предпочитане. Той издърпа старото одеяло от облегалката на канапето и ме заметна с него, за да не замръзна до тялото му.

— Знаеш ли, никога не съм търпял особено Ромео — изкоментира той, когато започна филма.

— Че какво му е на Ромео? — попитах аз, леко обидена. Ромео беше един от любимите ми измислени герои. Докато не срещнах Едуард, малко си падах по него.

— Ами, като за начало, той е влюбен в тази Розалин — не мислиш ли, че това го прави малко непостоянен? И тогава, няколко минути след сватбата им, той убива братовчеда на Жулиета. Това не е много умно. Грешка след грешка. Можеше ли изобщо да разруши щастието си по-завършено от това?

Въздъхнах.

— Да не би да искаш да гледам филма сама?

— Не, и без това през повечето време ще гледам теб. — Пръстите му очертаха фигурки по кожата на ръката ми, което ме караше да настръхна. — Ще плачеш ли?

— Вероятно — признах аз. — Ако следя филма.

— Няма да те разсейвам тогава. — Но усетих устните му върху косата си, и това бе доста разсейващо.

Филмът евентуално улови интереса ми, отчасти благодарение на Едуард, който шепнеше репликите на Ромео в ухото ми — неустоимият му, кадифен глас, караше в сравнение гласът на актьора да звучи слаб и груб. И наистина плаках, за негово развеселение, когато Жулиета се събуди и откри новият си съпруг мъртъв.

— Трябва да призная, че малко му завиждам тук — каза Едуард, докато подсушаваше сълзите ми с кичур от косата ми.

— Ами, че тя си е много хубава.

Той издаде отвратен звук.

— Не му завиждам за момичето — а за леснотата на самоубийството — поясни той с дразнещ глас. — На вас хората ви е толкова лесно! Само трябва да глътнете едно малко шишенце екстракт от растения…

— Какво? — ахнах аз.

— Това е нещо, за което трябваше да се замисля веднъж и знаех от опита на Карлайл, че няма да е лесно. Дори не знам колко начина е опитал Карлайл, за да се самоубие в началото… след като е осъзнал в какво се е превърнал… — Гласът му, който бе станал сериозен, пак се разведри. — И той очевидно е все още в отлично здраве.

Извъртях се така, че да мога да прочета лицето му.

— За какво говориш? — настоях аз. — Какво искаш да кажеш с това, че е трябвало да се замислиш веднъж?

— Миналата пролет, когато беше… почти убита… — Той се спря, за да си поеме дълбоко дъх, като се опитваше да възвърне дразнещият си тон. — Разбира се, стараех се да се фокусирам върху това да те намеря жива, но една част от ума ми правеше случайни планове. Както казах, за мен не е толкова лесно, колкото за един човек.

За една секунда споменът от последното ми пътуване до Финикс премина през главата ми и ме накара да се почувствам замаяна. Можех да го видя толкова ясно — ослепителното слънце, горещината, която се излъчваше от бетона, докато бягах с отчаяна припряност, за да открия садистичният вампир, който искаше да ме измъчва до смърт. Джеймс, който ме чакаше в огледалната стая с майка ми за заложница — или поне така си мислех. Не знаех, че всичко беше измама. Както и Джеймс не знаеше, че Едуард идва да ме спаси — Едуард успя навреме, но беше на косъм. Без да мисля, пръстите ми проследиха сърповидният белег на ръката ми, който винаги беше само няколко градуса по-студен от останалата част от кожата ми.

Поклатих глава — сякаш можех да се отърся от лошите спомени — и се опитах да схвана какво има предвид Едуард. Стомахът ми се сви неудобно.

— Случайни планове? — повторих аз.

— Е, нямаше да живея без теб. — Той извъртя очи така, сякаш факта бе просто очевиден. — Но не бях сигурен как да го направя — знаех, че Емет и Джаспър никога няма да ми помогнат… та си мислех, че може би ще отида в Италия и ще направя нещо, което да провокира Волтури.

Не исках да вярвам, че е сериозен, но златните му очи бяха търсещи, фокусирани върху нещо далечно, докато обмисляше начини да сложи край на живота си. Внезапно бях бясна.