Стефани Майер: Новолуние

Денят продължаваше, но нито Едуард или Алис не повдигнаха отново темата за рожденият ми ден, и започнах да се отпускам по малко.

Седнахме на обичайната си маса за хранене.

На тази маса съществуваше едно някак си странно примирение. Трима ни — Едуард, Алис и аз — седяхме на най-далечният южен край на масата. Сега, когато „по-големите“ и някак си по-страшни (в случаят на Емет, определено) роднини Кълън бяха завършили, Алис и Едуард не изглеждаха чак толкова плашещи, и не стояхме тук сами. Другите ми приятели, Майк и Джесика (които бяха в странна след-разделна приятелска фаза), Анджела и Бен (чиято връзка бе оцеляла през лятото), Ерик, Конър, Тайлър и Лорън (въпреки че последната изобщо не влизаше в категорията с приятели) седяха от другата страна на невидимата линия. Линията изчезваше през слънчевите дни, когато Едуард и Алис винаги пропускаха училище и тогава разговорът щеше да се разшири без усилие, за да ме включи.

Едуард и Алис не намираха това малко странене за странно или обидно по същият начин като мен. Те едва го забелязваха. Хората винаги се чувстваха неудобно около някой Кълън, почти уплашени поради някаква причина, която сами не можеха да си обяснят. Аз бях рядко изключение на това правило. Понякога притесняваше Едуард колко ми е удобно да съм близо до него. Той мислеше, че е опасен за здравето ми — мнение, което отричах буйно всеки път, когато го изразяваше.

Следобедът мина бързо. Училището свърши и Едуард ме изпрати до пикапа ми както обикновено. Но този път той ми отвори пасажерската врата. Алис вероятно вече бе отпрашила с неговата кола към вкъщи, за да може да ме задържи да не избягам.

Скръстих ръце и не направих и крачка, за да се махна от дъжда.

— Имам рожден ден, не може ли аз да карам?

— Преструвам се, че нямаш рожден ден, както ти пожела.

— Ако нямам рожден ден, тогава не трябва да идвам у вас довечера…

— Добре тогава. — Той затвори пасажерската врата и мина покрай мен, за да отвори тази на шофьорското място. — Честит рожден ден.

— Шшт — изшътках му с половин уста. Покатерих се през отворената врата, като ми се искаше да не бе приемал офертата.

Едуард си играеше с радиото, докато карах, като клатеше неодобрително глава.

— Радиото ти има ужасен обхват.

Намръщих се. Не ми харесваше, когато се заяждаше с пикапа ми. Пикапът беше страхотен — имаше си характер.

— Искаш хубаво стерео? Карай собствената си кола. — Бях толкова нервна заради плановете на Алис, на върха на вече лошото ми настроение, че думите излязоха по-остри, отколкото имах предвид да са. Почти никога не си го изкарвах на Едуард и тонът ми го накара да стисне устните си, за да удържи усмивката си.

Когато паркирах пред къщата на Чарли, той се пресегна, за да вземе лицето ми в ръцете си. Той ме докосваше много внимателно, като притискаше върха на пръстите си нежно срещу слепоочията ми, скулите ми, линията на челюстта ми. Сякаш бях изключително чуплива. Какъвто беше и случаят — в сравнение с него поне.

— Би трябвало да си в добро настроение, точно днес от всички дни — прошепна той. Сладкият му дъх лъхна лицето ми.

— А ако не искам да съм в добро настроение? — попитах, като дишах неравно.

Златните му очи тлееха.

— Много лошо.

Главата ми вече се въртеше по времето, когато той се наведе по-наблизо и притисна ледените си устни към моите. Както и бе възнамерявал, без съмнение, забравих за всичките си тревоги, и се концентрирах върху това как да вдишвам и издишвам.

Той прокара устните си по моите, студени и гладки и нежни, докато не обвих ръцете си около шията му не се хвърлих към целувката с малко прекалено повече ентусиазъм. Можех да усетя устните му да се извиват, когато пусна лицето ми и се протегна, за да отключи хватката ми върху него.

Едуард беше прокарал много предпазливи линии за физическата ни връзка, с намерението да ме запази жива. Въпреки че уважавах нуждата да се поддържа безопасно разстояние между кожата ми и острите му като бръснач и напоени с отрова зъби, бях склонна да забравям такива тривиални неща, когато ме целуваше.

— Бъди послушна, моля те — прошепна той срещу бузата ми. Той притисна още един път устните си нежно към моите и след това се отдръпна, като кръстоса ръцете ми пред стомаха ми.

Пулсът ми бучеше в ушите ми. Положих една ръка върху сърцето си. Биеше хиперактивно изпод дланта ми.

— Мислиш ли, че някога ще стана по-добра в това? — казах замислено, най-вече на себе си. — Че сърцето ми някой ден ще спре да се опитва да изскочи от гърдите ми, когато ме докоснеш?