Стефани Майер: Новолуние

— Всъщност не трябва — каза Алис самодоволно. — Вече говорих с госпожа Нютън по въпроса. Тя размени смените ти. Каза ми да ти пожелая „честит рожден ден“.

— Аз-аз все още не мога да дойда — заекнах, като търсех извинение. — Аз, ами, не съм изгледала още „Ромео и Жулиета“ за часа по английски.

Алис изсумтя.

— Знаеш наизуст „Ромео и Жулиета“.

— Но господин Бърти каза, че трябва да го видим изиграно, за да го оценим напълно — точно така Шекспир е искал да бъде представено.

Едуард извъртя очи.

— Ти вече си гледала филма — обвини ме Алис.

— Но не и версията от шейсетте. Господин Бърти каза, че е най-добрата.

Накрая Алис изгуби самодоволната си усмивка и ме изгледа.

— Можем да го направим по лесния начин или по трудният, Бела, но и в двата случая…

Едуард прекъсна заплахата й.

— Успокой се, Алис. Ако Бела иска да гледа филм, тогава да гледа. Денят си е неин.

— Решено значи — добавих аз.

— Ще я доведа към седем — продължи той. — Това ще ти даде повече време, за да приготвиш нещата.

Смехът на Алис отново зазвъня.

— Звучи добре. Ще се видим довечера, Бела! Ще бъде забавно, ще видиш. — Тя се ухили — широката й усмивка оголи всичките й перфектни, блестящи зъби — след което ме целуна по бузата и затанцува към първият си клас преди да отговоря.

— Едуард, моля те… — започнах да го умолявам, но той притисна един студен пръст до устните ми.

— Нека да обсъдим това по-късно. Ще закъснеем за час.

Никой не се и опита да ни зяпа, докато заемахме обичайните си места на задният ред на класната стая (карахме почти всеки час заедно — беше удивително какви неща можеше да измоли Едуард от администраторките). Едуард и аз бяхме прекалено дълго време заедно, за да бъдем повече обект на клюки. Дори Майк Нютън вече не ми хвърляше мрачният поглед, който преди ме караше да се чувствам малко виновна. Наместо това той ми се усмихна сега, и бях доволна, че очевидно бе приел това, че можем да бъдем само приятели. Майк се бе променил през лятото — лицето му бе изгубило от кръглотата си, което правеше скулите му по-изпъкнали и носеше русата си коса по нов начин — наместо на бодлички, я бе пуснал дълга и стилизирал във небрежна бъркотия. Беше лесно да се види откъде е взел вдъхновението си — но видът на Едуард не беше нещо, което може да бъде постигнато чрез имитация.

Докато денят течеше, обмислях начини за измъкване от това, което щеше да се състои в къщата на Кълън довечера. Щеше да бъде достатъчно лошо да ми се налага да празнувам, когато бях в настроение да тъгувам. Но още по-ужасно от празнуването беше това, което щеше определено да включва внимание и подаръци.

Вниманието никога не е хубаво нещо, както всеки друг склонен към инциденти човек би се съгласил. Никой не иска да е в светлините на прожекторите, когато е най-вероятно да паднат по лице.

А и много изрично бях помолила — е, всъщност заповядала — да не ми се подаряват подаръци тази година. Изглежда не само Чарли и Рене бяха решили да пренебрегнат това.

Никога не съм имала много пари и това никога не ме е притеснявало. Рене ме отгледа със заплатата си на детска учителка. Чарли също не забогатяваше от работата си — той беше полицейският началник тук в малкото градче Форкс. Единствените ми лични приходи идваха от работата три пъти в седмицата, която вършех в местният спортен магазин. В толкова малък град имах голям късмет да си намеря работа. Всяко пени, което изкарвах отиваше за микроскопичният ми фонд за университета. Колежът беше План Б. Все още се надявах на План А, но Едуард просто беше прекалено упорит да ме остави човек…

Едуард има доста пари — дори не ми се иска да мисля колко много. Парите не означаваха нищо за Едуард и останалите от семейството му. Това е просто нещо, което се натрупва, когато имаш неограничено време на разположение и сестра, която има обезпокоителната способност да предвижда тенденциите в борсата. Едуард изглежда не разбираше защо толкова възразявам срещу това да харчи пари за мен — защо ме караше да се чувствам неудобно, ако ме заведе в скъп ресторант в Сиатъл, защо не му беше позволено да ми купи кола, която може да достига скорост над 85 километра в час, или защо не му позволявах да ми плати обучението в колежа (той беше абсурдно ентусиазиран за План Б). Едуард си мислеше, че съм ненужно опърничава.

Но как можех да му позволя да ми дава неща, когато не можех с нищо да му се отплатя? Той, поради някаква неизмерима причина, искаше да бъде с мен. Всичко, което ми даваше освен това разклащаше още повече баланса.