Стефани Майер: Новолуние

Хвърлих паникьосан поглед обратно към баба и видях, че е прекалено късно. Тя тъкмо се обръщаше към мен, за да ме погледне с разтревожени очи като моите.

Едуард — все така красиво усмихнат, че сърцето ми всеки момент щеше да се подуе и да избухне в гърдите ми — сложи ръце около раменете ми и обърна лице, за да погледне баба ми.

Изражението на баба ме изненада. Вместо да изглежда ужасена, тя ме гледаше срамежливо, сякаш очакваше някой да й се скара. И бе застанала така странно — една изпъната ръка, застанала по необичаен начин далеч от тялото й, протегната и извита около въздуха. Сякаш бе прегърнала някой, който не можех да видя, някой невидим…

Едва тогава, когато погледнах наоколо, забелязах огромна позлатена рамка, която обвиваше фигурата на баба ми. Неразбиращо, вдигнах ръката си, която не бе обвита около кръста на Едуард и я протегнах, за да я докосна. Тя повтори точно движението ми. Но там където трябваше да се срещнат пръстите ни, нямаше нищо друго освен студено стъкло…

Със замайващ удар, сънят ми рязко се превърна в кошмар.

Баба я нямаше.

Това бях аз. Аз в огледало. Аз — стара, набръчкана и повехнала.

Едуард стоеше до мен, без да се отразява в огледалото, съкрушително прекрасен и вечно на седемнайсет.

Той притисна ледените си, перфектни устни към похабената ми буза.

— Честит рожден ден — прошепна той.

Събудих се рязко — клепачите ми се стрелнаха широко отворени — и се задъхах. Мрачна сива светлина, познатата светлина на едно облачно утро, зае мястото на ослепителното слънце от сънят ми.

Просто сън, казах си аз. Беше само един сън. Поех си дълбоко въздух и отново подскочих на място, когато алармата ми се включи. Малкият календар на дисплея на часовника ме информира, че днес е тринадесети септември.

Само сън, но поне доста пророчески по един начин. Днес беше рожденият ми ден. Бях официално на осемнайсет години.

Страхувах се от този ден в продължение на месеци.

През цялото идеално лято — най-щастливото лято, което някога съм имала, най-щастливото лято, което някой някъде е имал, и най-дъждовното лято в историята на Олимпийският полуостров — безрадостната дата ми бе устроила засада, в очакване да изникне.

И сега, когато се бе появила, беше дори още по-ужасна, отколкото се страхувах, че ще бъде. Можех да го усетя — бях по-стара. Остарявах с всеки изминал ден, но това беше различно, по-лошо, определящо. Бях на осемнайсет.

А Едуард никога нямаше да бъде.

Когато отидох да си измия зъбите, бях почти изненадана, че лицето в огледалото не се е променило. Вгледах се в себе си, като търсех някакви признаци за предстоящи бръчки по кожата ми с цвят на слонова кост. Единствената бръчка беше тази на челото ми обаче, и знаех, че ако успея да се успокоя, тя ще изчезне. Не можех. Веждите ми бяха надвиснали в разтревожена линия над обезпокоените ми кафяви очи.

Беше просто сън, напомних си аз отново. Просто сън… но също така и най-лошият ми кошмар.

Пропуснах закуската, като бързах да изляза възможно най-скоро от къщата. Не бях напълно способна да избегна баща ми, така че трябваше да прекарам няколко минути, преструвайки се на радостна. Сериозно се опитах да бъда развълнувана за подаръците, които го помолих да не ми взема, но всеки път, когато трябваше да се усмихна, се чувствах така, сякаш ще се разплача.

Опитах се да се овладея, докато карах към училище. Образът на баба — нямаше да го възприема като свой собствен — беше труден за избиване от главата ми. Не можех да почувствам нищо друго освен отчаяние, докато паркирах на познатият паркинг за Гимназия Форкс и забелязах Едуард, облегнат неподвижно на лъскавото сребристо волво, като мраморна възхвала към някой забравен езически бог на красотата. Сънят не го бе описал достатъчно добре. И той чакаше мен, точно както всеки друг ден.

Отчаянието незабавно изчезна — беше заместено от учудване. Дори и след половин година с него, все още не можех да повярвам, че заслужавам такава степен на невероятно щастие.

Сестра му Алис стоеше до него и също ме очакваше.

Разбира се, Едуард и Алис нямаха наистина кръвна връзка (във Форкс историята беше, че всички Кълън деца са осиновени от доктор Карлайл Кълън и жена му, Есме, които очевидно бяха прекалено млади, за да имат деца тийнейджъри), но кожата им беше точно същият блед цвят, очите им имаха същият златен оттенък, със същите дълбоки, подобни на синини сенки изпод тях. Нейното лице, като неговото, беше зашеметяващо красиво. За някой запознат — някой като мен — тези прилики ги отличаваха като това, което бяха.