Стефани Майер: Новолуние

Видът на Алис, която ме чакаше там — жълтеникавите й очи светнали от вълнение, и малкият сребристо опакован пакет в ръцете й — ме накара да се намръщя. Бях казала на Алис, че не искам нищо, нищичко, нито подаръци или дори внимание, за рожденият ми ден. Очевидно желанията ми биваха игнорирани.

Тръшнах вратата на моят шевролет пикап от 53-та година — дъжд от трохи ръжда се разпиляха по мокрият асфалт — и тръгнах бавно накъдето ме чакаха. Алис припна към мен, за да ме посрещне, като лицето й на фея блестеше изпод щръкналата й черна коса.

— Честит рожден ден, Бела!

— Шшт! — изсъсках аз, като се огледах наоколо, за да се уверя, че никой не я е чул. Последното нещо, което исках бе някакъв тип празненство на мрачното събитие.

Тя не ми обърна внимание.

— Сега ли искаш да отвориш подаръкът си или по-късно? — попита нетърпеливо тя, докато вървяхме към Едуард, който още чакаше.

— Никакви подаръци — възразих аз мърморещо.

Тя изглежда най-накрая преработи настроението ми.

— Добре… по-късно тогава. Хареса ли ти албумът, който майка ти ти прати? И фотоапарата от Чарли?

Въздъхнах. Разбира се, че щеше да знае какви подаръци съм получила. Едуард не беше единственият член на семейството си с необичайни способности. Алис щеше да „види“ какво са запланували родителите ми веднага щом са взели решението за себе си.

— Аха. Страхотни са.

— На мен ми се струва добра идея. Само веднъж си абитуриент. Можеш да документираш преживяването.

— Колко пъти ти си била абитуриентка?

— Това е различно.

Тъкмо тогава застанахме до Едуард и той протегна едната си ръка към мен. Поех я нетърпеливо, като забравих за момент мрачното си настроение. Кожата му беше, както винаги, гладка, твърда и много студена. Той стисна нежно пръстите ми. Погледнах течният топаз, който бяха очите му, и сърцето ми също се стисна, но не чак толкова нежно. Като чу заекването на сърцебиенето ми, той се усмихна отново.

Той вдигна свободната си ръка и проследи с един студен пръст линията на устните ми, докато говореше.

— Та както бяхме обсъдили, не ми е позволено да ти пожелая честит рожден ден, така ли е?

— Да. Точно така. — Никога нямаше да мога да подражавам напълно на потока на перфектното му, официално изразяване. Беше нещо, което можеш да прихванеш само от по-ранен век.

— Просто проверявах. — Той прокара ръка през разрошената си бронзова коса. — Може и да си променила мнението си. Повечето хора очевидно се радват на рождени дни и подаръци.

Алис се засмя и звукът беше като сребристо звънче.

— Разбира се, че ще се радва. Всички би трябвало да са мили с теб и да ти угаждат, Бела. Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?

Тя го каза като риторичен въпрос.

— Да остарееш — отговорих все пак, като гласът ми не беше толкова равен, колкото ми се искаше.

До мен усмивката на Едуард се стегна в сериозна линия.

— Осемнайсет не е чак такава голяма цифра — каза Алис. — Жените обикновено не дочакват ли до двайсет и девет преди да започнат да се разстройват от рождените дни?

— По-възрастна съм от Едуард — промърморих аз.

Той въздъхна.

— Технически — каза тя, като поддържаше тонът се лек. — Само с една малка годинка обаче.

И предположих… ако можех да съм сигурна за бъдещето, което исках, сигурна, че ще прекарам вечността с Едуард, и Алис и останалата част от семейство Кълън (по възможност не като сбръчкана малка старица… тогава година или две в едната посока или другата нямаше да са от чак такова значение. Но Едуард беше твърдо против всякакво бъдеще, което ме включваше променена. Всяко бъдеще, което ме правеше като него — което ме правеше също безсмъртна.

„Задънена улица“ го беше нарекъл той.

Не можех да разбера гледната точка на Едуард, ако трябва да сме честни. Какво му беше страхотното на смъртността? Да бъдеш вампир не изглеждаше чак толкова ужасно нещо — или поне не по начина, по който го правеха семейство Кълън.

— По кое време ще си в къщата? — продължи Алис, като смени темата. От изражението й разбрах, че бе намислила точно това, което се надявах да избегна.

— Не знаех, че имам планове да бъда там.

— О, не ставай лоша, Бела! — оплака се тя. — Няма да ни развалиш веселбата по този начин, нали?

— Мислех си, че на рожденият си ден трябва да правя това, което аз искам.

— Ще я взема от Чарли веднага след училище — каза й Едуард, като не ми обърна внимание.

— Трябва да работя — възразих аз.