Стефани Майер: Новолуние

— Какво е Волтури? — настоях да узная аз.

— Волтури са семейство — обясни той, очите му все още далече. — Много старо, много могъщо семейство от нашият вид. Те са най-близкото нещо от типа на кралско семейство в нашият свят, предполагам. Карлайл е живял за кратко с тях през ранните си години, в Италия, преди да се е установил в Америка — спомняш ли си историята?

— Разбира се, че я помня.

Никога нямаше да забравя първият път, когато посетих дома му, огромното бяло имение, скрито дълбоко в гората край реката, или стаята, където Карлайл — бащата на Едуард по толкова много истински начини — държеше стена пълна с картини, които илюстрираха личната му история. Най-яркото, най-диво оцветеното платно там, най-голямото, беше от годините на Карлайл в Италия. Разбира се, че си спомнях спокойният квартет мъже, всеки от тях с изящното лице на серафим, нарисувани на най-високият балкон, като наблюдаваха въртящата се безпоредица от цветове. Въпреки че картината бе вековно стара, Карлайл — русият ангел — си оставаше непроменен. А аз си спомнях другите трима, ранната компания на Карлайл. Едуард никога преди не беше използвал името Волтури за красивото трио, двама чернокоси, и един със снежно бяла коса. Беше ги нарекъл Аро, Кай и Маркус, нощните покровители на изкуствата…

— Както и да е, не трябва да дразниш Волтури — продължи Едуард, като прекъсна мисълта ми. — Не и освен, ако не искаш да умреш — или каквото и да правим там. — Гласът му беше толкова спокоен, че го караше да звучи отегчен от перспективата.

Гневът ми премина в ужас. Взех мраморното му лице в ръцете си и го задържах здраво.

— Никога, никога, никога не си и помисляй дори за нещо подобно отново! — казах аз. — Без значение какво може да ми се случи, на теб не ти е позволено да се нараниш!

— Повече няма да те поставям в опасност, така че няма смисъл.

— Да ме поставиш в опасност! Мислех, че вече бяхме установили, че всичкият лош късмет е по моя вина? — Ставах все по-ядосана. — Как смееш дори да мислиш така? — Идеята за Едуард, който спира да съществува дори и след смъртта ми, беше невъзможно болезнена.

— Какво би направила ти, ако ситуацията беше обърната? — попита той.

— Това не е същото нещо.

Той изглежда не разбра разликата. Засмя се.

— Ами ако наистина ти се случи нещо? — Пребледнях при мисълта. — Би ли искал да сложа край на живота си?

Следа от болка докосна перфектните му черти.

— Предполагам, че разбирам какво имаш предвид… малко — призна той. — Но какво бих правил без теб?

— Каквото си правил и преди да дойда аз и да усложня съществуването ти.

Той въздъхна.

— Казваш го, сякаш е най-лесното нещо.

— Би трябвало да е. Не съм чак толкова интересна.

Щеше да започне да спори, но след това се отказа.

— Няма смисъл — напомни ми той. Внезапно той се изпъна в малко по-сдържана поза, като ме премести така, че да не се докосваме повече.

— Чарли? — познах аз.

Едуард се усмихна. След момент чух звука на полицейската кола да паркира на алеята. Пресегнах се и хванах здраво ръката му. Баща ми можеше да понесе и толкова.

Чарли влетя с кутия с пица в ръцете.

— Здравейте, деца. — Той ми се ухили. — Помислих си, че ще ти хареса да си починеш от готвенето и миенето на чинии на рожденият ти ден. Гладна ли си?

— Разбира се. Благодаря, тате.

Чарли не отбеляза очевидната липса на апетит на Едуард. Беше свикнал Едуард да пропуска вечерята.

— Ще имаш ли нещо против да взема Бела назаем за вечерта? — попита Едуард, когато с Чарли бяхме приключили.

Погледнах Чарли с надежда. Може би имаше някакво понятие за рождените дни да бъдат прекарвани вкъщи, семейни афери — това беше първият ми рожден ден с него, първият откакто майка ми, Рене, се омъжи отново и отиде да живее във Флорида, така че не знаех какво ще очаква той.

— Няма проблеми — Марийнърс ще играят срещу Сокс тази вечер — обясни Чарли и надеждите ми изчезнаха. — Така че няма да съм никаква компания… Ето. — Той извади фотоапарата, който ми бе взел според предложението на Рене (защото щях да се нуждая от снимки за новият ми албум) и ми го подхвърли.

Би трябвало да знае по-добре от това — винаги съм имала проблеми с координацията. Фотоапарата се изплъзна от върха на пръстите ми и полетя към пода. Едуард го улови преди да се е разбил в линолеума.

— Добро хващане — отбеляза Чарли. — Ако ще има забавление у Кълън довечера, Бела, трябва да направиш няколко снимки. Нали знаеш каква е майка ти — ще иска да види снимките още преди да си ги проявила.