Стефани Майер: Новолуние

— Беше майката на Едуард, заради която си промених мнението. — Гласът на Карлайл беше почти шепот. Той се взираше невиждащо през черните прозорци.

— Майка му? — Когато разпитвах Едуард за родителите му, той само отвръщаше, че са умрели много отдавна и че спомените му са смътни. Осъзнах че споменът на Карлайл за тях, въпреки краткият им контакт, би бил напълно ясен.

— Да. Името й беше Елизабет. Елизабет Мейсън. Баща му, Едуард старши никога не се върна в съзнание в болницата. Той умря при първата вълна от грипа. Но Елизабет беше нащрек почти до самият си край. Едуард прилича много на нея — тя имаше същият странен бронзов цвят на косата, и очите й бяха точно в същият нюанс на зеленото.

— Очите му са били зелени? — прошепнах аз, като се опитах да си го представя.

— Да… — Светлите очи на Карлайл се намираха на сто години разстояние. — Елизабет се тревожеше вманиачено около синът си. Тя уби собствените си шансове за оцеляване, докато бдеше над болничното му легло. Очаквах, че той пръв ще си отиде, той беше толкова по-зле от нея. Когато краят й настъпи беше много бързо. Беше точно след залез и аз тъкмо идвах, за да сменя докторите, които бяха работили цял ден. Беше трудно време за преструвки — имаше толкова много работа за вършене, а аз нямах нужда от почивка. Колко мразех да се връщам обратно в къщата си, да се крия в тъмното и да се преструвам, че спя, когато толкова много други умираха. Отидох да проверя първо Елизабет и синът й. Бях се привързал към тях — винаги опасно нещо, като се има предвид крехката същност на хората. Веднага можех да видя, че е поела по лош път. Треската беше извън контрол, а тялото й беше прекалено слабо, за да се бори повече. Но не изглеждаше слаба, когато погледна към мен от подвижното си легло. „Спаси го!“ ми заповяда тя с дрезгав глас, който беше единственото нещо, което гърлото й можа да произведе. „Ще направя всичко по силите си“ обещах й аз, като взех ръката й. Температурата й беше толкова висока, че вероятно изобщо не е усетила колко неестествено студена беше ръката ми. Всичко беше студено в сравнение с кожата й. „Трябва“ настоя тя, като сграбчи ръката ми с такава сила, че се зачудих дали все пак няма да прескочи трапа. Очите й бяха твърди, като камъни, като изумруди. „Трябва да направиш всичко по силите си. Това, което не могат да направят останалите, ти трябва да направиш за моят Едуард.“ Това ме уплаши. Тя ме гледаше с пронизителните си очи и за една секунда бях убеден, че тя знае тайната ми. След което треската я хвана и тя не се върна повече в съзнание. Умря около час след като бе задала искането си. Бях прекарал десетилетия в обмисляне на идеята да си направя другар. Само още едно създание, което да ме познава истински, вместо да ме вижда такъв, за какъвто се преструвах. Но никога не можех да се оправдая пред себе си — като се има предвид какво ми се бе случило на мен. И там лежеше Едуард, умиращ. Беше очевидно, че му оставаха часове. До него стоеше майка му, лицето й някак си още не бе спокойно, дори и в смъртта.

Карлайл отново го виждаше, споменът ярък, въпреки изминалият век. И аз можех да видя ясно, докато той говореше — отчаянието в болницата, тегнещата атмосфера на смърт. Едуард изгарян от треска, животът му изплъзващ се с всяка отмерена секунда от часовника… Отново потреперах и изкарах грубо картината от главата си.

— Думите на Елизабет отекваха в главата ми. Как би могла да познае какво можех? Можеше ли някой наистина да поиска нещо такова за детето си? Погледнах към Едуард. Дори и болен, пак беше красив. Имаше нещо чисто и добро в лицето му. Такова лице, каквото бих искал синът ми да има. След всичките тези години на нерешителност, действах поради една прищявка. Закарах първо майка му в моргата и се върнах обратно при него. Никой не беше забелязал, че той още диша. Имаше недостиг на ръце, недостатъчно очи, за да следят и половината от това, от което се нуждаеха пациентите. Моргата беше празна — от жива душа поне. Измъкнах го през задната врата и го пренесох през покривите към дома ми. Не бях сигурен какво трябва да се направи. Задоволих се да пресъздам раните, които сам бях получил, толкова много векове преди това в Лондон. Почувствах се зле за това по-късно. Беше по-болезнено и бавно от нужното. Не съжалявах обаче. Никога не съм съжалявал, че спасих Едуард. — Той поклати глава като се завърна в настоящето. Усмихна ми се. — Предполагам, че трябва да те заведа у вас сега.

— Аз ще направя това — каза Едуард. Той дойде от тъмната трапезария, като вървеше прекалено бавно. Лицето му беше спокойно, непроницаемо, но имаше нещо нередно в очите му — нещо, което той усилено се опитваше да скрие. Почувствах спазъм на тревога в стомаха си.