Стефани Майер: Новолуние

Направих половин крачка към него, когато Едуард ме хвана и ме дръпна назад към собственото си тяло.

— Внимавай! Не е под контрол — предупреди ме той.

Но Джейкъб вече се бе съвзел до някъде — само ръцете му се тресяха сега. Той се намръщи на Едуард с чиста омраза.

— Ъгх. Аз никога не бих я наранил.

Нито Едуард, нито аз пропуснахме намекът му или обвинението, което съдържаше. Ниско изсъскване се отскубна от устните на Едуард. Джейкъб стисна юмруци неволно.

— БЕЛА! — ревът на Чарли отекна от посоката на къщата. — ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ ВКЪЩИ!

И тримата замръзнахме, като се ослушвахме в мълчанието, което последва.

Бях първата, която проговори — гласът ми трепереше.

— По дяволите.

Разяреното изражение на Джейкъб омекна.

— Наистина съжалявам за това — промърмори той. — Трябваше да направя каквото мога — трябваше да опитам…

— Благодаря. — Треперенето на гласът ми развали сарказмът. Загледах се в пътеката, като почти очаквах Чарли да се изтъпанчи измежду мократа папрат като разярен бик. В този случай аз щях да бъда червеният флаг.

— Само още едно нещо — ми каза Едуард, след което погледна към Джейкъб. — Не открихме следи от Виктория от нашата страна на линията — ами вие?

Знаеше отговорът веднага щом Джейкъб си го помисли, но той го каза така или иначе.

— Последният пък беше, докато Бела бе… на път. Оставихме я да си мисли, че минава покрай нас — затягахме кръгът, като се готвехме да й устроим засада…

Лед се плъзна по гръбнакът ми.

— Но след това литна като прилеп от Ада. Доколкото можем да кажем, улови мирисът на малката ви женска и офейка. Оттогава не припарвала до земите ни.

Едуард кимна.

— Когато се върне обратно, вече не е ваш проблем. Ние…

— Тя уби на наша територия — изсъска Джейкъб. — Наша е!

— Не… — започнах да протестирам аз срещу двете изявления.

— БЕЛА! ВИЖДАМ КОЛАТА МУ И ЗНАМ, ЧЕ СИ ТАМ НЯКЪДЕ! АКО НЕ СИ В ТАЗИ КЪЩА ДО ЕДНА МИНУТА…! — Чарли дори не се опита да довърши заплахата си.

— Да тръгваме — каза Едуард.

Погледнах обратно към Джейкъб, разкъсана. Щях ли да го видя отново?

— Съжалявам — прошепна той толкова ниско, че трябваше да прочета по устните му, за да разбера. — Довиждане, Бела.

— Ти обеща — напомних му отчаяно. — Все още сме приятели, нали?

Джейкъб поклати бавно глава и буцата в гърлото ми почти ме задуши.

— Знаеш колко е трудно се опитвах да спазя това обещание, но… не виждам как да продължа да се опитвам. Не сега… — Той се бореше да запази суровата маска на мястото си, но тя трепна и тогава изчезна. — Липсваш ми — изговори той. Едната му ръка се пресегна към мен, пръстите му протегнати, сякаш му се искаше да бяха достатъчно дълги, за да преминат разстоянието между нас.

— И ти на мен — задавих се аз. Ръката ми се пресегна към неговата през пространството.

Сякаш бяхме свързани, ехото на болката му се сгърчи вътре в мен. Неговата болка, моята болка.

— Джейк… — направих крачка към него. Исках да обвия ръцете си около кръста му и да изтрия нещастното изражение от лицето му.

Едуард ме дръпна назад, ръцете му ме възпираха, наместо да ме защитават.

— Всичко е наред — обещах му аз, като погледнах нагоре, за да разчета лицето му с доверие в очите ми. Той щеше да разбере.

Очите му бяха непроницаеми, а лицето му безизразно. Студено.

— Не, не е.

— Пусни я — изръмжа Джейкъб, отново разярен. — Тя иска! — Той направи две дълги крачки напред. Блясък на очакване проблесна в очите му. Гръдният му кош, сякаш се изду, докато трепереше.

Едуард ме избута зад себе си, като се извърна за да се изправи в лице с Джейкъб.

— Не! Едуард…!

— ИЗАБЕЛА СУОН!

— Хайде! Чарли е ядосан! — Гласът ми бе паникьосан, но не заради Чарли сега. — Побързай!

Забутах го и той се успокои малко. Той ме дръпна назад бавно, като не сваляше поглед от Джейкъб, докато се отдръпвахме.

Джейкъб ни наблюдаваше с тъмно свъсване върху огорченото си лице. Очакването изчезна от очите му и тогава, точно преди гората да застане между нас, лицето му се сгърчи от болка.

Знаех, че последният поглед към лицето му щеше да ме преследва, докато не видя отново усмивката му.

И точно там се заклех, че ще го видя да се усмихва отново, при това скоро. Щях да намеря начин да го запазя мой приятел.

Едуард държеше ръката си здраво около кръста ми, като ме придържаше близо. Това бе единственото нещо, което възпираше сълзите от очите ми.

Имах наистина сериозни проблеми.