Стефани Майер: Новолуние

— Какво? Какво има?

Той си пое дълбоко дъх.

— Чарли…

— Баща ми? — изписках аз.

Той погледна надолу към мен тогава, като изражението му бе достатъчно спокойно, за да премахне част от паниката ми.

— Чарли… вероятно няма да те убие, но определено го обмисля — каза ми той. Започна да кара отново напред, надолу по улицата ми, но мина покрай къщата и паркира в края на дърветата.

— Какво съм направила? — ахнах аз.

Едуард погледна назад към къщата на Чарли. Проследих погледът му и чак сега забелязах какво бе паркирано на алеята до патрулката му. Лъскав, ярко червен, невъзможен за изпускане. Моторът ми, който сам се парадираше на алеята.

Едуард беше казал, че Чарли е готов да ме убие, така че вероятно знаеше, че е мой. Имаше само един човек, който можеше да стои зад подобно предателство.

— Не! — ахнах аз. — Защо? Защо Джейкъб би ми причинил това? — Жегването от предателството ме заля. Бях се доверявала безусловно на Джейкъб — доверявах му се с всяка една тайна, която имах. Той трябваше да е безопасният ми пристан — човекът, на когото винаги ще мога да разчитам. Разбира се, нещата бяха малко обтегнати в момента, но не си мислех, че нещо от положените ни основи се е променило. Не си мислех, че това е изменяемо!

Какво бях направила, за да заслужа това? Чарли толкова щеше да се ядоса — и още по-лошо от това, щеше да бъде наранен и разтревожен. Нямаше ли достатъчно проблеми, с които да се разправя вече? Никога не съм си представяла, че Джейк може да е толкова дребнав и чисто и просто гаден. Сълзите се заизливаха, смъдящи, от очите ми, но не бяха сълзи на тъга. Бях предадена. Внезапно бях толкова ядосана, че главата ми пулсираше така, сякаш щеше да избухне.

— Още ли е тук? — изсъсках аз.

— Да. Чака ни ето там — каза ми Едуард, като кимна към тънката пътека, която разделяше тъмните краища на гората на две.

Скочих от колата, като се изстрелях между дърветата с ръце вече свити на юмруци за първите удари.

Защо Едуард трябваше да е толкова по-бърз от мен?

Той ме улови през кръста преди да стигна до пътеката.

— Пусни ме! Ще го убия! Предател! — извиках епитета към дърветата.

— Чарли ще те чуе — предупреди ме Едуард. — И веднъж щом те вмъкне вътре, може да зазида входната врата.

Погледнах инстинктивно назад към къщата и ми се стори, че можех да видя само лъскавият червен мотор. Виждах червено. Главата ми запулсира отново.

— Само ми дай един рунд с Джейкъб и после ще се разправям с Чарли — заборих се инатливо, за да се отскубна.

— Джейкъб Блек иска да види мен. Затова е все още тук.

Това ме смрази на място — като изблъска борбеността от мен. Ръцете ми се отпуснаха безжизнено. Бият се. Парис пада.

Бях ядосана, но не чак толкова ядосана.

— Да поговорите ли? — попитах аз.

— Малко или много.

— Колко много? — Гласът ми се тресеше.

Едуард приглади косата от лицето ми.

— Не се тревожи, той не е тук, за да се бие с мен. Той действа като… говорител на глутницата.

— Оу.

Едуард погледна отново към къщата, след което стегна ръцете си около кръста ми преди да ме издърпа към гората.

— Трябва да побързаме. Чарли става нетърпелив.

Не стигнахме много далеч — Джейкъб ни чакаше недалеч от пътеката. Беше се облегнал на едно мъхесто дърво, докато чакаше, лицето му сурово и огорчено, точно така както си и знаех, че ще бъде. Погледна мен, след което и Едуард. Устата на Джейкъб се разтегли в безрадостна подигравка, като се дръпна от дървото. Стоеше на петите на босите си крака, наклонен леко напред, с треперещи ръце стиснати на юмруци. Изглеждаше по-голям от последният път, когато го видях. Някакси, невъзможно, все още растеше. Щеше да се извисява над Едуард, ако застанеха един до друг.

Но Едуард се спря веднага щом го видяхме, като остави широко пространство между нас и Джейкъб. Едуард извърна тялото си така, като ме бутна така, че бях зад него. Наклоних се настрани, за да изгледам Джейкъб — да го обвиня с очите си.

Бих си помислила, че да видя възмутеното му, цинично изражение би ме направило още по-ядосана. Вместо това ми напомни за последният път, когато го видях със сълзи в очите ми. Яростта ми отслабна, изчезна, докато наблюдавах Джейкъб. Бе изминало толкова много време, откакто го видях за последно — не исках събирането ни да бъде такова.

— Бела — каза Джейкъб като поздрав, като кимна веднъж към мен, без да поглежда встрани към Едуард.

— Защо? — прошепнах аз, като се опитвах да скрия заседналата буца в гърлото ми. — Как можа да ми го причиниш, Джейкъб?