Стефани Майер: Новолуние

— Бела…

— Премисли го — настоях аз. — И докато го правиш, може ли да ми дадеш малко уединение? Наистина имам нужда от душ.

Лицето на Чарли бе странен нюанс на лилавото, но излезе, като тресна вратата след себе си. Чух го да марширува разярено надолу по стълбите.

Хвърлих настрани юрганът си и Едуард вече беше там, седнал на люлеещият се стол, сякаш бе присъствал по време на целият разговор.

— Съжалявам за това — прошепнах аз.

— Не е като да не заслужавам далеч по-лошо от това — промърмори той. — Не се захващай с нищо с Чарли пред мен, моля те.

— Не се тревожи за това — прошепнах аз, като събрах нещата си за банята и чифт чисти дрехи. — Ще започна толкова, колкото е необходимо и не повече от това. Или се опитваш да ми кажеш, че няма къде да отида? — ококорих очи с фалшива тревога.

— Би се преместила в къща пълна с вампири?

— Това вероятно е най-безопасното място за някой като мен. Освен това… — Ухилих се. — Ако Чарли ме изрита, тогава няма нужда от крайният срок до завършването, нали?

Челюстта му се стисна.

— Така нетърпелива за вечното проклятие — промърмори той.

— Знаеш, че не го мислиш наистина.

— О, така ли? — ядоса се той.

— Да, така.

Той ме изгледа гневно и започна да казва нещо, но аз го прекъснах.

— Ако наистина вярваше, че си изгубил душата си, тогава когато те открих във Волтера, щеше да осъзнаеш веднага какво става, вместо да си мислиш, че и двамата сме мъртви заедно. Напротив — ти каза „Удивително. Карлайл беше прав“ — припомних му ликуващо аз. — Значи все пак има надежда в теб.

За пръв път Едуард беше безмълвен.

— Така че нека просто и двамата да се надяваме, става ли? — предложих аз. — Не че това има значение. Ако останеш, не се нуждая от Раят.

Той се изправи бавно и пристъпи, за да постави ръцете си от двете страни на лицето ми, докато се вглеждаше в очите ми.

— Завинаги — закле се той, все още малко смаян.

— Само това искам — казах аз, като се надигнах на пръсти, за да притисна устните си към неговите.

Почти всичко се върна по старому — доброто, пред-зомбирано нормално — за по-кратко време, отколкото си мислех, че е възможно. Болницата приветства Карлайл обратно с отворени обятия, без дори да се притеснява да скрие удоволствието си, че на Есме Ел Ей не й е бил по вкусът. Благодарение на тестът по математика, който пропуснах докато бях в чужбина, Алис и Едуард бяха в по-добра форма да завършат, отколкото мен в момента. Внезапно следването се оказа приоритет (колежът все още бе план Б, предвид слабият шанс офертата на Едуард да ме отдалечи от опцията с Карлайл след завършването). Много срокове бяха изпуснати, но Едуард ми донасяше нови купчинки с молби за кандидатстване всеки ден. Вече бе минавал през Харвард, така че не го притесняваше това, че благодарение на моето отлагане, можеше и двамата да се озовем в Полуостровният обществен колеж следващата година.

Чарли не беше доволен от мен, нито пък говореше на Едуард. Но поне на Едуард му бе позволено — по време на насрочените ми часове за посетители — да влиза в къщата отново. Просто на мен не ми бе позволено да излизам.

Училище и работата бяха единствените изключения и мрачните, убито жълти класни стаи бяха станали странно примамливи напоследък. Това имаше много общо с личността, която седеше на чинът до мен.

Едуард продължи програмата си от началото на годината, което го слагаше отново в много от часовете ми. Държанието ми бе такова от миналата есен, след като Кълънови уж се преместиха в Ел Ей, че мястото до мен никога не бе заето. Дори Майк, винаги готов за се възползва от каквото и да е предимство, държеше безопасна дистанция. С Едуард обратно на мястото си, почти ми се струваше, че последните осем месеца бяха просто един смущаващ кошмар.

Почти, но не съвсем. От една страна бе ситуацията с домашният арест. И от друга страна, преди есента не бях приятелка с Джейкъб Блек. Така че, разбира се, това тогава не ми липсваше.

Не бях свободна да отида до Ла Пуш, а Джейкъб не идваше да ме вижда. Дори не отвръщаше на телефонните ми обаждания.

Обаждах се най-вече вечерта, след като Едуард бе изритван — точно в девет от мрачно злорадият Чарли — и преди Едуард да се вмъкне обратно в стаята ми през прозореца, когато Чарли заспеше. Избрах това време, за да направя безплодните си обаждания. Забелязах, че Едуард прави определена физиономия всеки път, когато спомена името на Джейкъб. Един вид неодобрително и предпазливо… може би дори ядосано. Предполагам, че имаше някакви реципрочни предразсъдъци срещу върколаците, въпреки че не ги огласяваше така шумно, както Джейкъб се отнасяше към „кръвопийците“.