Стефани Майер: Новолуние

Така че не споменавах често Джейкъб.

С Едуард наблизо ми бе трудно да мисля за нерадостни неща — дори и за бившият ми най-добър приятел, който бе вероятно много нещастен точно сега, заради мен. Когато си мислех за Джейк, винаги се чувствах виновна, че не си мисля повече за него.

Вълшебната приказка се бе възвърнала. Принцът се бе завърнал, лошата магия беше развалена. Не бях сигурна какво точно да направя с изоставеният, нерешен герой. Къде беше неговият щастлив край?

Изминаха седмици, и Джейкъб все още не отговаряше на обажданията ми. Започнах да се тревожа постоянно. Като капеща мивка в задната част а главата ми, която не можех да спра или да игнорирам. Кап, кап, кап. Джейкъб, Джейкъб, Джейкъб.

Така че, въпреки че не споменавах Джейкъб много, понякога безпомощността ми и тревогата ми взимаха надмощие.

— Това е напълно грубо! — дадох израз на чувствата си една събота следобед, когато Едуард ме взе след работа. Да бъда ядосана за разни неща бе по-лесно, отколкото да се чувствам виновна. — Направо обидно!

Варирах обажданията си, като се надявах на различен отговор. Този път се обадих на Джейк от работа, само за да ми отвърне неуслужливият Били. Отново.

— Били каза, че не искал да говори с мен — пенявих се аз, като гледах стичащият се дъжд през пасажерският прозорец. — Че е там и не иска да измине три крачки, за да стигне до телефона! Обикновено Били просто казва, че е излязъл по работа или спи или нещо такова. Тоест, не е като да не знам, че ме лъже, но поне бе учтив начин да се справи с това. Предполагам, че сега и Били ме мрази. Не е честно!

— Не си ти, Бела — каза тихо Едуард. — Никой не те мрази.

— Имам такова чувство — промърморих аз, като скръстих ръце пред гърдите си. Не беше нищо повече от упорита поза. Нямаше повече дупка там — едва си спомнях празното чувство повече.

— Джейкъб знае, че сме се върнали и съм убеден, че е приел, че си с мен — каза Едуард. — Той няма да припари никъде наблизо до мен. Корените на враждата са прекалено дълбоки.

— Това е глупаво. Той знае, че не сте… като другите вампири.

— Все още има добра причина да поддържа безопасно разстояние.

Втренчих се невиждащо през прозореца, като виждах само лицето на Джейкъб, сгърчено в горчивата му маска, която мразех.

— Бела, ние сме това, което сме — каза тихо Едуард. — Аз мога да се контролирам, но се съмнявам, че и той може. Той е много млад. Най-вероятно ще се превърне в битка и не знам дали ще мога да се спра преди да го уб… — той се спря и бързо продължи. — Преди да го нараня. Ще бъдеш нещастна. Не искам това да се случи.

Спомних си какво бе казал Джейкъб в кухнята, като чух отново перфектно дрезгавият му глас. Не съм сигурен дали имам достатъчно самоконтрол, за да се справя с това… Вероятно няма да ти хареса много, ако убия приятелят ти. Но той бе успял да се справи по онова време…

— Едуард Кълън — прошепнах аз. — Щеше ли да кажеш „да го убия“? Щеше ли?

Той погледна встрани от мен, като се загледа в дъждът. Пред нас не бях забелязала, че червената светлина е станала зелена е той потегли отново напред, като караше много бавно. Не точно обичайният му начин на шофиране.

— Ще се опитам… много усилено… да не го направя — каза накрая Едуард.

Зяпнах го с отворена уста, но той продължи да гледа право напред. Намалихме на ъгълът при знак стоп.

Рязко си спомних какво бе станало с Парис, когато Ромео се върна. Сценичните упътвания бяха прости: Бият се. Парис пада.

Но това бе абсурдно. Невъзможно.

— Е — казах аз и си поех дълбоко дух, като поклатих глава, за да разкарам думите от главата ми. — Нищо подобно няма да се случи, така че няма причина да се тревожим. И знаеш, че Чарли следи часовникът в момента. По-добре ме заведи вкъщи, преди да съм пострадала още, заради закъснението ми.

Извърнах лицето си към него, за да му се усмихна нерешително.

Всеки път като погледнех лицето му, това невъзможно перфектно лице, сърцето ми биеше доста силно и доста здравословно и беше доста там в гърдите ми. Този път сърцебиенето повиши обичайното си безумно туптене. Разпознах изражението на подобното му на неподвижна статуя лице.

— Вече си в много по-голяма беда, Бела — прошепна той през немърдащите му се устни.

Плъзнах се по-близо, като улових ръката му и проследих погледът му, за да видя какво вижда. Не знаех какво да очаквам — може би Виктория стоеше по средата на улицата, с развятата си от вятъра огнено червена коса, или редица от високи черни наметала… или глутница от ядосани върколаци. Но не виждах абсолютно нищо.