Дорийн Малек - Пантерата и перлата

— Да. Тя ми каза, че Калид е наредил нещата така, че да не мога да си купя билет, и аз си помислих, че той забавя тръгването ми, за да се срещне с мен…

— Но не го е направил.

— Не, не го направи. И ето ме сега тук, никога повече няма да го видя, а ще родя детето му и се чувствам толкова…

— Нещастна?

— Точно така. Много нещастна. Искам да кажа, много съм щастлива заради бебето, но мисълта, че трябва да изживея останалата част от живота си без него е непоносима. Разбираш ли?

Етел кимна.

— Но защо си дошла в Англия? Не си ли отиваш вкъщи?

— Искам да посетя леля си. Тя живее в Джилион Срейт. Колко път има до селото?

— Около две мили. Как се казва леля ти?

— Емили Хептън. Вдовица е. Беше омъжена за Джайлс Хептън, дърводелец. Той има магазин в Дувър.

— Познавах го. Често се спираше тук за чаша бира. Въпреки това никога не съм срещала жена му.

— Сега поддържа къщата и живее сама. Всички си мислехме, че леля ще се върне в Бостън, но тя предпочита да остане тук, където е живяла със съпруга си.

— Хората се приспособяват, миличка.

— Но сигурно е толкова самотна — въздъхна Сара, почувствала, че отново ще избухне в сълзи.

— Тогава ще е много щастлива да те види — каза Етел, като се изправи. — Аз трябва да слизам и да се захващам с миенето на съдовете, защото Алби ще има да ме хока. За тази нощ ти си единствената ни гостенка, но барът с часове е пълен с пиещи негодници и ще има цял куп чаши, които ще трябва да се измият.

— Да, да, разбира се, върши си работата. Достатъчно дълго те задържах.

Етел сложи едно дърво в огъня и взе подноса.

— За да ти е топло, на теб и на малкото — каза тя.

— В Турция беше толкова топло, че сега не мога да свикна със студа тук — каза Сара.

— Но Турция е много, много далеч оттук.

Сара въздъхна тъжно.

— Знаеш ли откъде мога да наема файтон утре сутринта?

— Съвсем наблизо има конюшня. Моето момче Хенри работи там — можеш да попиташ за него и да му кажеш, че аз те изпращам. Веднага ще се погрижи за теб.

Сара вдигна поглед към прислужницата и й се усмихна.

— Благодаря ти за любезността и толкова съжалявам за… за… За сцената, която направих.

— Глупости! — възпротиви се Етел. — Не мисли за това. Сега преживяваш труден период. Сутринта ще ти направя хубава английска закуска и докато стане време да видиш леля си, ще се почувстваш много по-добре.

Сара кимна, като се опитваше да не мисли за закуската, тъй като сутринта изобщо нямаше да й е до ядене. Когато вратата се затвори след Етел, стаята й се стори прекалено празна. Сара положи глава на плюшената облегалка на стола и впери мрачен поглед в огъня.

— Кале? — Калид се втренчи невярващо в носача. — Какво искате да кажете с това, че е заминала за Кале?

Анри Дукло разпери безпомощно ръце.

— Точно каквото казах, господине. Американката, която описахте, помоли да й уредим транспорт до Кале.

Калид бе смаян и озадачен. Защо се бе насочила натам, когато можеше да отплува за Бостън направо оттук?

— Тя каза ли нещо друго? — попита Калид.

— Дамата попита по кое време има кораб от Кале до Дувър.

— Защо не казахте веднага! Тя е отишла в Дувър!

Дукло сви рамене.

— Възможно е.

Калид хвърли на мъжа гневен поглед. Ако някой от тези французи отново свиеше рамене по този вбесяващ начин, щеше да получи силен удар в корема.

— Тя каза ли защо отива там? — осведоми се Калид.

— Дамата не спомена нищо.

Калид насочи поглед към началник-гарата, който наблюдаваше сцената с безстрастно изражение. На него вече му бе платено. Калид подаде на Дукло банкнота от двеста франка и благодари. След това излезе от офиса и махна на един файтон, който стоеше пред гарата.

— Откарайте ме на пристанището.

Отне му още два часа и доста бакшиши, докато установи със сигурност, че Сара наистина е заминала за Дувър. Той си купи билет и се качи на кораба. Впил поглед в пенливите вълни, замисли какво да прави нататък.

Беше пропътувал няколко страни по следите на Сара, две нощи изобщо не беше мигвал и бе похарчил безбожна сума пари. Ако я намереше, дори не бе сигурен, че Сара ще поиска да го изслуша, а междувременно собствената му страна оставаше без владетел. Беше тръгнал съвсем сам, против волята на баба си и най-близките си съветници. Но сега беше смъртно изморен и ядосан. Ако трябваше да си признае истината, беше му омръзнало да го смятат за обикновен гражданин. Но сам бе избрал да пътува анонимно. В паспорта си имаше само обикновена снимка, бе облечен в най-прости дрехи. Само дивото му желание отново да види Сара го спря да не се обърне и да си отиде вкъщи.