Дорийн Малек - Пантерата и перлата

Трябваше да намери Сара на всяка цена!

Когато Сара пристигна в Дувър, вече бе късна вечер, затова тя реши да прекара нощта в местната странноприемница „Скачащият елен“. Писмото на Джеймс едва ли щеше да пристигне при леля Емили по-бързо от нея самата и въпреки че беше телеграфирала, не можеше да бъде сигурна, че леля й знае за посещението й. Къщата й се намираше в малко селце без телеграф, така че съобщението със сигурност щеше да се забави. Сара смяташе, че ще е много невъзпитано да пристигне посред нощ.

Стаята й беше удобна, в нея гореше весел огън и въпреки че бе пропуснала вечерята, съдържателката на странноприемницата каза любезно, че може да й приготви пай. Сара осъзна, че умира от глад, което беше съвсем естествено. Сутрин дори не можеше да си помисли за храна, но вечер ядеше с охота, но поради пътуването и гаденето бе пропуснала обяда на кораба. Сара топлеше краката си на огъня, когато на вратата се почука леко и влезе прислужницата с поднос, върху който бе поставена чиния, покрита със салфетка.

— По-добре ли се чувстваш, скъпа? — попита жената, когато забеляза, че Сара бе вдигнала крака върху стола.

Младата жена кимна. Беше чудесно отново да чува около себе си хората да говорят на родния й език, макар и с кентски акцент, който понякога разбираше трудно.

— Видях те, когато пристигна тази вечер, изглеждаше съсипана, ако нямаш нищо против да се изразя така — добави прислужницата, като остави подноса на масата до камината. — Доста неприятно време имаме, нали? Дъжд, дъжд и пак дъжд, нищо, освен бури и порои тази есен. Освен това става и доста студено. Дълго ли беше пътуването?

— Да, пътувах с „Ориент Експрес“ от Турция, след това от Кале пристигнах в Дувър с кораб.

Прислужницата зацъка съчувствено с език, докато махаше салфетката от храната и наливаше ейл в една огромна чаша.

— Доста дълго си пътувала, миличка, нищо чудно че изглеждаш като изцедена. Въпреки това сега се чувстваш по-добре, нали?

— Да, така е. Храната мирише толкова хубаво.

— О, наистина, Алби приготвя най-вкусната храна в цялата област. Няма грешка! Хапни си, хапни си. Трябва да си възвърнеш малко цвета.

Сара започна да се храни и отпи от ейла. Прислужницата я наблюдаваше одобрително, скръстила зачервените си ръце над престилката, а милото й лице бе озарено от усмивка.

— Не си англичанка, нали?

— Не, американка съм.

— Дълго ли си отсъствала от къщи?

— Няколко месеца.

— Сигурно ти е мъчно за Щатите.

— Не осъзнавах колко ми е мъчно, докато не слязох от кораба и не видях знаците, написани на английски. Почувствах го като… приветствие за добре дошла.

— О, сигурно, така и трябва да бъде. Аз никога не съм пътувала в чужбина. Ако човек е щастлив, където живее, той трябва да си остане там.

Сара остави бисквитата в чинията и се загледа през прозореца.

— Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-добре, ако изобщо не бях напускала дома си — промълви тихо тя и за свой ужас, се разрида.

Прислужницата се приближи, приседна в края на леглото и потупа утешително ръката й.

— Хайде, хайде, мис. Неприятности ли имате?

Сара кимна, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Нещо свързано с пътуването ли?

— Да.

— Срещнала си някой мъж, предполагам.

— Как разбра? — удиви се Сара.

— Когато една хубава млада дама има неприятности, причината за това почти винаги се оказва някой мъж. Напуснала си го, така ли? В това ли е проблемът?

— Напуснах го, но има и още нещо. Бременна съм — отвърна Сара, хлипайки.

— Наистина си забъркала голяма каша — въздъхна прислужницата.

Сара изтри сълзите си с ръка, а другата жена й подаде салфетката. Сара я пое, като се чудеше докъде още може да стигне падението й. Започна да избухва в плач пред непознати! Прислужницата й подаде чашата с ейл и Сара отпи голяма глътка, като затвори очи.

— Казвам се Етел — продължи прислужницата. — Тук съм слушала какво ли не, така че спокойно можеш да ми разкажеш всичко.

И Сара го направи, ридаейки и хлипайки непрекъснато.

— Значи си мислела, че той ще те последва — каза Етел по-късно, когато Сара отмести празната чиния и си взе една ябълка.

— В началото бях твърде разгневена, за да мисля за каквото и да било. Просто исках да се махна от него. Но след това той започна да ми липсва ужасно и когато разбрах от Роксалена, че е наредил да наблюдават къщата на Джеймс, си помислих…

— Роксалена е принцесата, нали? — намеси се Етел.