Дорийн Малек - Пантерата и перлата

Устните на Сара се свиха в тънка, упорита линия.

— Не. Той трябва да ме иска достатъчно, за да проумее, че съм нужна, необходима. Не мога да се върна и той да продължава да се държи като преди. Ако се наложи сама да се грижа за себе си, поне ще имам детето.

— Толкова си смела! — възкликна Роксалена.

— Изобщо не се чувствам смела.

— И много упорита при това.

— Говориш също като Калид — усмихна се Сара.

— Знаех още от самото начало, че сте напълно подходящи един за друг — заяви Роксалена, като се разсмя.

В този момент на вратата на гостната се почука, след това влезе Листак, като се поклони почтително.

— Господарят ми иска да знае дали дамите биха желали нищо за пиене — каза тя, като скришом поглеждаше прекрасната принцеса. — Може би чай?

— Чай. Чудесно — отвърна Сара. Листак излезе, а Сара отбеляза шеговито:

— Тя е много впечатлена от теб.

В отговор Роксалена само изсумтя.

— Хората също много се впечатляват и от баща ми, а той е просто един измамник и лъжец.

— Не е признал, че ме е продал на Калид, нали? — Сара остана смаяна от острите думи на принцесата.

— Той се държеше така, като че ли всичко е станало без негово знание, като че ли главният евнух е действал не по негова заповед. О, как го мразя!

Сара сложи успокоително ръката си върху тази на Роксалена.

— Ще ми липсваш, когато се върна в Бостън.

— Може би един ден ще дойда да те видя — заяви загадъчно принцесата.

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата с Осман правим някои планове — усмихна се лъчезарно тя.

— Да избягате от Топкапъ?

— Да избягаме изобщо от Империята.

— Как?

— Осман урежда да се прехвърли в Кипър и да си намери работа там. Ако успее, ще замина с него.

— Роксалена, способна ли си да се откажеш от всичко това? — каза Сара, като вдигна с един пръст копринения ръкав на принцесата. Подозираше, че Роксалена обича прекалено много красивите си бижута и дрехи.

— Мога да се откажа, и то на момента — отвърна твърдо принцесата. — В Топкапъ аз съм една затворничка, също като мъжете, които татко е хвърлил в тъмницата. Единствената разлика е, че съм облечена в красиви дрехи.

Сара се разсмя.

— В такъв случай ти пожелавам късмет.

В този момент Листак донесе подноса с чая и двете млади жени изчакаха прислужницата да сервира и да излезе от стаята, за да продължат разговора си.

— Кога точно тръгва влакът? — обърна се Калид към Турхан ага.

— В два следобед.

— Значи след ден и половина трябва да мине през планините на Гърция — продължи замислено Калид. — А на десетия да пристигне в Париж. Къде спира?

— На гара „Свети Лазар“. Сара има резервация в хотел „Делакроа“ за същата вечер.

— Господарю, съветвам ви да не правите това — каза Ахмед.

Калид обърна глава и погледна главния си евнух, който се бе възстановил от раната си, за която напомняше само превръзката през главата му. Доктор Шакоз бе настоял все още да не се маха.

— Не съм те питал за мнението ти.

— Но вие нямате никакви права във Франция! — продължи Ахмед. — Ако Сара ви се противопостави там, може да се наложи да отговаряте пред френското правителство!

— Французите няма да посмеят. Дължат на султана четири милиона франка — възрази мрачно Калид.

— Можете да предизвикате международен скандал! — заяви предупредително Турхан ага.

— Замълчи! — заповяда Калид. — Не съм забравил каква роля изигра, за да се провали сватбата ми.

— Просто си вършех работата, господарю — отвърна тихо Турхан.

— Да, така беше. Можеш да си вървиш. И двамата.

След като двамата служители излязоха, Калид започна да крачи напред-назад със замислено изражение. Щеше да вземе по-ранен влак и да бъде в Париж, когато Сара пристигнеше.

— Защо да не спреш в Англия и да не посетиш леля Емили? — Джеймс наблюдаваше Сара, която сгъваше един шал и го слагаше в куфара.

— Вече съм си направила планове, Джеймс.

— Но тя пише — продължи Джеймс, като размаха пред лицето й писмо — че можеш да хванеш кораб от Кале до Дувър и пътуването ще трае само един ден. Не си виждала сестрата на майка си, откакто бе на десет години. Не мислиш ли, че си струва да се отклониш от пътя си и да заздравиш една семейна връзка?

— Джеймс, наясно съм какво се опитваш да постигнеш. Благодаря ти за усилията и загрижеността, но наистина не е необходимо.

— За какво говориш?

— Сигурна съм, че си писал на леля Емили и си я питал дали бих могла да я посетя. Стараеш се да ми доставиш малко радост и го оценявам, но едва ли е прилично да се изтърся на една роднина, която не съм виждала от детството си.