Песен за Роланд

Емирът яха в тая люта бран.
Налита той на графа Гинеман.
Разби му над сърцето щита бял
и ризницата му раздра без жал.
До кръста сряза всичките ребра,
от коня бърз го повали; не спря:
уби и Джибуин, след туй — Лоранц
и после Ричард — вожд нормандски стар.
Крещяха: „Прециузе скъп е дар!
Барони, имаме защитник-господар!“ Аой.

А след това поглеж: бойци арабски,
от Окциан, Арголие и Баскле, 132 132 Баскле — баски (?).
забиват копията с връх метален!
За скъп живот и франките не жалят.
От две страни умират, не се плашат.
До вечерта не стихва боя страшен.
На Франция бароните угасват.
Как ще скърбят след битката ужасна. Аой.

Араби, франки — с боен вик летят.
Стрели се чупят, дръжки се трошат.
Тоз, който би видял как щитове дерат
или би чул на ризници звъна,
или на шлем, когато го секат,
тоз, който би видял как рицарите мрат,
как падат на земята в стон и кръв,
ще помни дълго тая тежка скръб!
Как мъчно се понася бой такъв!
Емира моли да ги отърват —
и Аполон, и Мохамед, че зле вървят,
и Терваган: „Аз служих с обич в гръд;
сеньори богове, щом спра врага,
вред образите ви ще позлатя!“ Аой.
Но Джемалфин — приятелят му пръв,
му носи лоши вести тоя път:
„О, господарю мой, нещастия валят!
Убит е Малпрамис! Загина ви синът!
И брат ви Канабеус го стигна смърт.
Успяха двама там да ги сразят.
Един от тях бил Карл! Така мълвят.
На вожд прилича той — висок на ръст,
със бяла като цвят брада до кръст.“
Глава емирът свежда в свойта скръб,
под шлема в мрак очите му горят.
Нарежда той — трепери му гласът —
Джанглеу Задморски да му доведат.

И каза му: „Джанглеу, ела насам.
Герой си ти, а и мъдрец голям.
Араби или франки? Аз не знам;
преценка дай ми: кой от нас е прав?
Ще победим ли в тая битка Карл?“
Отвръща той: „Ще паднеш, Балигант,
от боговете изоставен, сам.
Смелчаг е Карл и с храбреци в сечта.
Такава бойкост няма на света!
Араби, турци, тез от Окциан,
анфруни, 133 133 Анфруни — неизвестна народност. великани — поведете там,
че само боят ще помогне вам!“

Разстила вън брадата си емира:
така е бяла като цвят на слива;
не ще се крие, даже да умира!
Тръбата звучна той захапа силно,
наду я, та неверните да жилне.
В полето вред дружините се сбират.
Тук окцианците реват и цвилят,
там аргоилците квичат в глутница.
На франките те дръзко бой откриха.
Разкъсаха най-гъстата редица
и цели седем хиляди избиха!

Но граф Оджер е храбър воин, достоен,
по-смел васал не е обличал броня.
Щом зърна как назад врагът ги гони,
повика Тиери — херцог Аргонски,
Джефрейд Анджуйски, граф Джоцеран и гордо
подхвана Карл: „Неверните са много,
избиват ваште! Сърдите тъй бога,
що забраня да носите корона;
не се срамете, бийте без умора!“
И никой нито дума не отрони,
Пришпорват те — врага с конете гонят;
разбиват всяка вражеска колона. Аой.

Заудря Карл със сила непозната,
след него Нейм, а и Оджер Датчанин,
Джефрейд Анджуйски знамето размята.
По-смел от всички е Оджер Датчанин.
Пришпорва коня не да се покаже,
а носещия змея да премаже;
с едничък удар той Амбур събаря
и змея, и хоругвата на царя.
Щом Балигант видя, че пада флагът,
че унизен на Мохамед е знакът,
досети се, че губи почва здрава,
че Карл Велики с право побеждава!
Умислят се арабите тогава.
А Карл Велики франките разпали:
„Ще имам ли, за бога, помощта ви?“
Отвръщат те: „Страхливец се познава:
страхлив е, който своя удар жали!“ Аой.

Денят минава, падат здрачините.
От две страни се мечове преплитат.
Герои двама водят в бой войските
и бойкият им вик далеч отлита.
Емирът — „Прециузе!“ — силно вика,
а боен зов: „Мунджоие!“ — Карл Велики.
По свойте викове се те откриха.
Един към друг за миг се приближиха.
Заудряха се с копия взаимно
по писаните щитове любими,
под буклите широки ги строшиха.
И ризниците си дори разнищват,
но те самите — нямат драскотина!
С раздран колан, седлата ги изсипват,
и на земята те се търколиха.
Но на крака отново бързо рипват
и храбро меч изтеглиха двамина.
Не ще завърши туй на половина:
един от тях ще трябва да загине! Аой.

На мила Франция герой е кралят!
Емирът смел е! Няма да се жалят:
издигат голи мечове опасни,
по щитовете удрят се те, властни,
и кожата им, и дървото срязват,
разбити букли, гвоздеи показват.
По брони удрят, тръпнат им телата.
Изпускат искри шлемовете ясни.
Не ще завърши боят другояче,
единият ще падне на земята.