Чарлз Дикенс - Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)

Но се съвзе твърде бързо, защото погледът му попадна на ежедневния бюлетин за смъртността, където се упоменаваше броят на смъртните случаи сред невръстните деца.

Изминаха шест седмици и понеже Дъмпс не получи никаква вест от семейство Китърбел, започна да се утешава е мисълта, че детето е умряло, когато следното писмо разреши окончателно и безмилостно съмненията му:

„Грейт Ръсел Стрийт,

понеделник сутринта

Скъпи чичо,

Ще Ви зарадвам с новината, че моята скъпа Джемайма вече излиза от стаята си, а бъдещият Ви кръщелник се чувствува превъзходно. Отначало беше доста слабичък, но вече е значително по-едър и дойката казва, че расте с дни. Плаче по цял ден, а цветът на лицето му е много особен и това тревожеше доста много Джемайма и мен, но понеже дойката каза, че това е нормално, и тъй като ние все още не разбираме толкова от тези работи, думите й ни успокоиха. Ние мислим, че ще бъде умник, а дойката твърди, че е сигурна в това, защото той почти не спи. Сам разбирате, че всички сме много щастливи, само че сме малко уморени, защото той не ни дава да спим нощем, но дойката казва, че през първите шест месеца това било в реда на нещата. Вече го ваксинираха, но понеже инжекцията не беше направена твърде умело, в ръката му попаднаха и няколко парченца стъкло заедно с ваксината. Може би това обяснява неговата раздразнителност, или поне така твърди дойката. Смятаме кръщавката да се състои в петък, в дванадесет часа, в църквата «Сейнт Джордж» на Харт Стрийт; ще се нарича Фредерик Чарлс Уилям. Молим да се явите не по-късно от дванадесет без четвърт. За вечерта сме поканили тесен кръг от приятели и, разбира се, ще очакваме и Вас. За съжаление трябва да ви съобщя, че днес горкото момче има доста неспокоен и нездрав вид. Страхувам се да не би причината да е треска.

С поздрав, скъпи чичо,

искрено ваш,

Чарлс Китърбел

П. П. Отварям тази бележка, за да ви съобщя причината за безпокойството на малкия Фредерик. Не е треска, както се боях, а една малка игла, която дойката, без да иска, забола в крака му снощи. Вече я извадихме и той се поуспокои, макар че все още доста хълца.“

Едва ли е необходимо да поясняваме, че прочитането на това интересно съобщение хич не успокои ипохондричния Дъмпс. Но тъй като не можеше да се измъкне, той погледна нещата откъм най-добрата им страна, което ще рече най-мрачната, и закупи за новородения Китърбел една красива сребърна чаша, върху която веднага нареди да гравират инициалите „Ф. Ч. У. К.“, с обичайните за случая неумело изписани лозовидни винетки и една огромна точка.

Времето в понеделник беше хубаво, във вторник — чудесно, в сряда — също, а в четвъртък — още по-хубаво — четири прекрасни дни един след друг в Лондон! Файтонджиите бяха обхванати от бунтовни настроения, а уличните метачи започнаха да се съмняват в съществуването на пръста божи. „Морнинг Хералд“ уведоми читателите си за мнението на някаква старица от Камдън Таун, която казала, че „такова хубаво време не помнят дори и най-старите жители на града“, а излингтънските чиновници, с големи семейства и малки заплати, захвърлиха черните си гамаши, изоставиха с презрение някога зелените си памучни чадъри и се понесоха из Сити със самочувствие, придобито от белите им чорапи и идеално лъснатите чепици. Дъмпс гледаше на всичко това с височайше презрение — той скоро щеше да тържествува. Знаеше си, че не четири дни, а дори четири седмици времето да е хубаво, щом тръгне за някъде, ще завали дъжд; беше мрачен поради убеждението си, че петък ще бъде лош ден — и точно така стана.

„Така си и знаех — каза си Дъмпс в петък, в единадесет и половина сутринта, като завиваше край Маншън Хаус. — Така си и знаех. Само да тръгна нанякъде, и готово.“

И наистина, такова време беше способно да понижи настроението даже и на далеч по-жизнерадостни личности. От осем часа валеше без прекъсване и всички, които минаваха по Чийпсайд, бяха мокри, премръзнали и кални. Бяха влезли в действие какви ли не забравени и изоставени чадъри. Профучаваха кабриолети, а пътниците в тях седяха така грижливо скрити зад завеските от сатенирана басма, сякаш се намираха в някой от мистериозните замъци на мисис Радклиф ( Мисис Радклиф — Ан Радклиф (1764–1823), известна английска писателка, авторка на „готически романи“ ); конете, които теглеха омнибусите, изпускаха пара като парни машини; никой не си помисляше дори да изчака в някой вход или под някой свод, докато спре дъждът — всеки беше до болка убеден, че случаят е безнадежден, и така — всички бързаха в безпорядък и се блъскаха, проклинаха и се потяха, при което постоянно залитаха, като неумелите кънкьори, които се пързаляха на Серпантината, хванати за дървени столове, в мразовитите неделни дни.