Чарлз Дикенс: Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)

— Друри Лейн ли, сър? Да, сър — третата пресечка вдясно, сър.

Дъмпс се разгневи ужасно и като стисна в ръка чадъра си, се приготви да тръгне, твърдо решен да не плаща за пътуването. По една чиста случайност се оказа, че кондукторът е на обратното мнение и един бог знае докъде щеше да стигне спорът им, ако кочияшът не го беше разрешил доста умело и убедително.

— Ало! — извика този почтен джентълмен, който се беше изправил в цял ръст на капрата, като се подпираше с една ръка на покрива на омнибуса. — Ало, Том! Кажи на джентълмена, че ако се чувства ощетен, можем да го закараме безплатно до Еджър (Еджуеър) Роуд, пък на връщане ще го свалим на Друри Лейн. Няма начин да не е съгласен.

Доводът беше необорим. Дъмпс заплати спорните шест пенса и след петнадесет минути вече се намираше на стълбите на дом номер четиринадесет на Грейт Ръсел Стрийт.

По всичко личеше, че подготовката за вечерта „в тесен приятелски кръг“ кипи с пълна сила. На пода в коридора имаше две дузини чаши за бренди и четири дузини за вино, ни най-малко прозрачни и с полепнали сламки по тях — явно току-що доставени. Откъм стълбите се носеше миризма на индийско орехче, портвайн и бадеми; пътеката от стълбището беше махната, а статуята на Венера, намираща се на първата площадка, сякаш се срамуваше от свещта, поставена в дясната й ръка, която красиво контрастираше с опушените от лампите гънки на дрехата на тази богиня на любовта. Прислужницата, която имаше доста разгорещен вид, въведе Дъмпс в салона; стаята беше обзаведена много приятно, а по всички масички беше пръсната цяла плеяда от миниатюрни кошнички, хартиени покривчици, порцеланови фигурки, розово-златни албуми и книги с обложки във всички цветове на дъгата.

— А, чичо! — каза мистър Китърбел. — Здравейте! Позволете — Джемайма, скъпа — това е чичо ми. Струва ми се, че сте се виждали с Джемайма, сър?

— Имал съм удоволствието — отвърна Дългия Дъмпс, но тонът и видът му правеха съмнителна всяка вероятност да е изпитвал подобно нещо през живота си.

— Убедена съм — каза мисис Китърбел с вяла усмивка и леко покашляне, — убедена съм, хм… че всеки от приятелите на Чарлс… хм… и още повече, ако е роднина…

— Знаех си, че ще кажеш това, любов моя — прекъсна я дребничкият Китърбел, който беше вперил поглед в отсрещните къщи, но в същност гледаше с нежност съпругата си. — Бог да те благослови!

Като каза това, той се усмихна и стисна ръката й, с което събуди злобата на чичо Дъмпс.

— Джейн, кажете на дойката да донесе малкия — обърна се към прислужницата мисис Китърбел.

Последната беше една от онези високи и слаби млади жени, с много руси коси и изключително бяла кожа на лицата, които, кой знае защо, навеждат човек на мисълта за студено телешко филе. Прислужницата излезе и влезе дойката с един забележително малък пакет на ръце, увит в синя пелерина, гарнирана с бяла кожа — това беше малкият.

— Е, чичо — каза мистър Китърбел, като повдигна онази част от пелерината, която покриваше лицето на бебето, с изключително тържествен жест, — на кого прилича според вас?

— Хи-хи-хи! На кого, а? — добави мисис Китърбел, като хвана мъжа си под ръка и се взря в лицето на Дъмпс с цялото любопитство, на което беше способна.

— Боже господи, колко е малък! — извика добродушният чичо и направи крачка назад с престорена изненада. — Той просто е неестествено малък.

— Така ли? — запита горкичкият Китърбел доста разтревожен. — В сравнение с това, което беше, сега е великан, нали, дойке?

— Душичка е той — отвърна дойката, като притисна към себе си бебето. Тя отбягна въпроса не защото съвестта не й позволяваше да каже истината, а защото не й се искаше да изпусне шанса да получи половин крона от Дъмпс.

— И все пак кажете, на кого прилича? — попита дребничкият Китърбел.

Дъмпс се вгледа в розовото вързопче пред себе си и единственото нещо, което си помисли, беше как повече да огорчи младите родители.

— Изобщо не мога да позная на кого точно прилича — отвърна той, а в същност много добре знаеше какъв отговор чакат от него.

— Не ви ли се струва, че прилича на мен? — многозначително запита племенникът.

— О, определено не! — отвърна Дъмпс категорично, с което изключи всякакво съмнение. — Определено не на теб. Никак даже.

— Тогава на Джемайма? — плахо промълви Китърбел.

— О, боже мой, не. Ни най-малко. Аз естествено не разбирам много от тези неща, но той, струва ми се, прилича много повече на онези статуйки, изваяни с тромпет в устата, които поставят върху надгробните плочи.