Чарлз Дикенс - Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)

В съперничество с този две институции и като последен опит за спечелване на енорийските симпатии дружеството за изпитване на учениците оповести оня ден, че ще проведе голям публичен изпит, а властите склониха и им предоставиха на разположение голямата класна стая на духовната семинария. Бяха изпратени покани до всички енорийски първенци, разбира се, включително и до ръководителите на другите две дружества, в чиято чест и за чиято консумация беше предназначен спектакълът, така че се очакваше да има много присъствуващи. Един ден преди изпита подът беше старателно изжулен под наблюдението на трите госпожици Браун, бяха поставени пейки за гостите, грижливо бяха подбрани образци по краснопис, които бяха така усърдно пооправени и донагласени, че децата, които ги бяха писали, останаха дори по-изумени от тези, които трябваше да ги четат, задачите по смятане се повтаряха и преповтаряха, докато всички ученици заучиха отговорите наизуст, и изобщо подготовката беше най-усилена и повсеместна. Настъпи утрото, всички деца бяха изкъпани със сапун, изжулени с грубо платно и изтрити с меки кърпи така, че лицата им светеха от чистота, косите им бяха сресани и на гласени иа букли над очите им; момичетата носеха снежнобели роби и шапки, завързани под брадичките с червени панделки, а яки с огромни размери стягаха вратовете на по-големите момчета.

Вратите се отвориха широко и се появиха госпожици Браун и сие в семпли рокли от бял муселин и шапки от същата материя — униформата на дружеството. Стаята се изпълни с хора, които сърдечно поздравяваха организаторите на висок глас. Дружествата за раздаване на пелени и библии изтръпнаха — сериозна опасност грозеше тяхната популярност. Най-голямото момче излезе отпред и произнесе приветствено слово иззад яката си. Речта беше съчинена от мистър Хенри Браун и всички заръкопляскаха, а групата на Джонсън Паркър изпадна в ужас. Изпитите преминаха успешно и завършиха с победа. Дружеството за изпитване на учениците удържа временно надмощие, а Джонсън Паркър си тръгнаха посърнали.

Същата нощ беше проведено тайно съвещание на разпространителите на библии с председател мисис Джонсън Паркър, на което се обсъдиха най-добрите начини за спечелване на изгубената слава. Какво да направят? Друго събрание! Не! Кой щеше да дойде? Не можеше да извикат втори път мисионера, пък и робството беше премахнато. Трябваше да предприемат решителна стъпка. Трябваше да удивят енорията по някакъв начин, но никой не можеше да предложи каква да е тази стъпка. Накрая една старица промълви неразбрано: „Ексетър Хол“. ( Ексетър Хол — здание в Лондон на една от главните улици, Странд, построено през 1831 година и предназначено главно за религиозни събрания. Като споменава Ексетър Хол, старицата предлага да поканят някой проповедник да изнесе реч .) Заседаващите бяха осенени от внезапна идея. Всички единодушно решиха, че трябва да изпратят делегация от възрастни жени при някой известен оратор, за да го помолят да произнесе реч; освен това да посетят още две-три изкуфели старици от другата енория и да ги придумат да присъствуват. Речено — сторено; събранието беше организирано, ораторът (ирландец) пристигна. Той говори за зелени острови, чужди брегове, безкрайния Атлантик, морски глъбини, християнско милосърдие, кръв и унищожение, любов в сърцата, оръжие в ръцете, олтари и богове-пазители на домашното огнище. Бърса си очите и носа и цитира на латински. Ефектът беше грандиозен — латинският се оказа страхотен удар. Никой не проумя за какво точно става дума, но всички разбраха, че е затрогващо, защото дори ораторът се развълнува. Дружеството за разпространение на библии и молитвеници спечели нечувана популярност сред женската част на енорията, а славата на дружеството за изпитване на учениците започна бързо да залязва.

Сред всички файтонджии, които сме имали честта и щастието да срещнем — а опитът ни в тази насока е доста обширен, — има един, който остави такъв спомен в съзнанието ни и събуди в гърдите ни чувства на такова възхищение и уважение, за които имаме фаталното предчувствие, че едва ли някой друг би могъл да ги предизвика. Той беше човек с най-обикновен и приятен външен вид — кестеняви бакенбарди, бяла шапка, без сюртук; носът му обикновено беше червен, а небесносиният му взор нерядко се открояваше на тъмния фон на някоя синина, придобита по неестествен път. Носеше високи ботуши, които се опитваше да придърпва колкото се може по-близо до три четвъртите крачоли на кадифените си панталони, а врата му обикновено красеше яркожълта кърпичка. През лятото държеше в устата си цвете, а през зимата — сламка, незначителни, но за наблюдателния ум сигурни признаци за любов към природата и влечение към ботаниката.