Чарлз Дикенс: Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)

Кочияшът на червения файтон, убеден в силата на собствените си нравствени принципи, както и много други философи като него, беше склонен да не зачита чувствата и мнението на обществото. Откровено казано, той вероятно би предпочел да закара пътника спокойно до определеното място, отколкото да го обърне — дори почти със сигурност е така, защото в такъв случай ще получи не само парите, но и допълнителното удоволствие да се надбягва по-дълго с някои свой достоен съперник. Но обществото воюваше срещу него чрез санкции и той трябваше да му се противопоставя по свой начин. Ето каква беше логиката на кочияша на червения файтон. Затова той поглеждаше въпросително пътника, като пъхваше ръка в джоба на жилетката си, щом като изминеха половината разстояние, с цел да получи парите си, и ако клиентът му дадеше осем пенса, биваше изхвърлен начаса.

За последен път видяхме нашия приятел през една дъждовна вечер на Тотнъм Корт Роуд в момент на разгорещена лична разправа с един дребен бъбрив джентълмен в зелен сюртук. Горкият човек! Той имаше не малко основание да се сърди — беше получил само осемнадесет пенса бакшиш и с пълно право се възмущаваше от това безобразие. Спорът се беше разгорещил доста, когато накрая дребният бъбрив джентълмен, след като изчисли наум разстоянието и разбра, че вече е платил повече от дължимото, се закле, че на сутринта ще го даде под съд.

— Вижте какво, млади човече — каза той, — утре ще ви пратя в затвора.

— Ами, ще ме пратиш! — каза нашият приятел и се изсмя.

— Ще ви пратя — повтори джентълменът, — запомнете какво ви говоря. Ако съм жив и здрав, утре ще съжалявате за всичко това.

Твърдата намереност и възмущението в думите на дребния джентълмен, както и начинът, по който смръкна щипка енфие след последната си закана, явно направиха впечатление на файтонджията. Той като че ли се поколеба за момент, но се окопити бързо.

— Ще ме пратиш в затвора, така ли? — каза нашият приятел.

— Ще ви пратя — отговори дребният джентълмен още по-разярено.

— Много хубаво — каза файтонджията, като спокойно запретна ръкави. — За това нещо ще ми дадат три седмици. Много добре. Туй ще рече до средата на следващия месец. Още три седмици и ще дойде рожденият ми ден, а тогава ще получа десет лири. Що да не си подсигуря жилище, храна и вода за сметка на околията, дето ще трябва сам да плащам за тях — хайде, заповядайте.

Така без много шум кочияшът изхвърли дребния джентълмен, след което повика полиция по най-любезен начин, за да го отведат.

Разказ без продължение не струва нищо и затова можем да кажем, че доколкото ни е известно, жилището, храната и водата му бяха осигурени както подобава. Разбрахме ме го по следния начин: наскоро след това ходихме в затвора на графство Мидълсекс, за да се запознаем с действието по системата, при която не се допуска общуване между затворниците, и разгледахме целия й механизъм с най-голямо любопитство, като търсихме отдавна загубения наш приятел. Тъй като не го видяхме никъде, започнахме да мислим, че дребният джентълмен със зеления сюртук се е отказал от заплахите си, обаче когато минавахме през зеленчуковата градина, която се намира в една отдалечена част на затвора, се стреснахме от един глас, който като че ли идваше от стената и изливаше душата си в тьжната мелодия на „Мойта мила шапка“, която по това време беше спечелила признание като музикална творба с национално значение.

— Чий е този глас? — подскочихме ние.

Директорът поклати глава.

— Нещастен човек — отговори той много тъжно. — Категорично отказа да работи на колелото в затвора и затова след многократни опити бях принуден да го затворя в единична килия. Той казва обаче, че това много му харесва — и аз се страхувам, че е точно така, защото по цял ден лежи на пода и пее комични песни.

Има ли нужда да добавяме, че предчувствието не беше ни излъгало и че певецът на комични песни не беше никой друг, а нашият приятел, когото ние така ревностно търсихме — кочияшът на червения файтон.

Оттогава не сме го виждали, но имаме известно основание да подозираме, че тази благородна личност е далечен роднина на един познат коняр, когото веднъж наблюдавахме, когато минавахме край пиацата, където той се подвизаваше, как съвсем спокойно изчака един едър мъж да се качи с мъка във файтона, след което (както правят всички негови събратя) бързо изтича и като докосна с два пръста шапката си, поиска, ей така, бакшиш за коняря. Пътникът обаче не се оказа щедър човек, защото се ядоса и каза възмутено: