Уилям Тен - Проблемът на слугата

Но урокът, който даде на бившите стопани в онова взривено и надупчено от ракети здание, го накара да се замисли. Нямаше представа колко от Слугите на сигурността са злоупотребили по подобен начин с длъжността си, защото и историческите книги, и всички други се пренаписваха старателно в началото на всеки нов режим. А устната традиция, иначе нелош пътеводител из миналото, стига да пресееш умело фактите, също мълчеше по въпроса. Не се съмняваше обаче, че каквото стори той, би могло да хрумне и другиму. Нямаше как да промени това. Оставаше му само да бъде неуморно бдителен.

Помнеше как баща му го откъсваше от детските игри и го водеше на пасището, за да го учи на грижи за овцете. Колко мразеше малкият Гарома тази еднообразна изтощителна работа! Баща му виждаше твърде ясно това и веднъж, за да облекчи страданията на своя син, се помъчи да му обясни:

— Виж какво, синко, овцете са едни от животните, които наричаме домашни. Също като кучетата. Ние пък умеем да опитомяваме овцете и кучетата, които пазят тези овце. Но ако се случи нещо неочаквано, трябва да се намеси човекът.

— Много хубаво, тате — отвърна Гарома, подпрян на огромната за ръста му овчарска гега. — Защо тогава не опитомите и човека?

Баща му прихна.

— Е, някои хора се опитват да го вършат — промълви, загледан над хълмовете, и гласът му загрубя. — И го правят все по-добре. Има само един препъни камък — опитомиш ли човека, вече не струва и пет пари като овчар. Питомният човек става глупак, за нищо не му пука. Хич не чакай от него да ти е полезен. Той плюе на всичко.

Тъкмо в това, проумя Гарома след време, се състоеше трудната задача. Слугата на сигурността поради самата същина на работата си не може да бъде питомно животно.

Неведнъж се опитваше да сложи овчарски кучета с човешки образ начело на тази служба, но те неизменно се проваляха и се налагаше да ги сменя с обикновени хора. Затова пък тези хора след година или три, или пет непременно започваха борба за върховната власт и за жалост биваше принуден да ги унищожи.

Както беше задължително да ликвидира и настоящия Слуга на сигурността. Единственото, което засега смущаваше Гарома, беше адската способност на онзи човек да му бъде полезен. Волю-неволю трябваше така да налучка момента за акцията, че да удължи колкото се може повече функционирането на тази необичайно надарена личност, която безупречно изпълняваше задълженията си и все пак се налагаше да бъде отстранена, щом опасността превиши полезността й. А ако човекът подхождаше наистина за този пост, опасността възникваше веднага и везните трябваше да бъдат наблюдавани неспирно и зорко…

Гарома въздъхна дълбоко. Този проблем наистина беше единствената му неприятност в свят, който всъщност бе подреден от самия него така, че да го радва. Винаги го тормозеше, дори насън. А миналата нощ беше направо кошмарна.

Модо отново докосна коляното му. Гарома се сепна и го дари с признателна усмивка. Не биваше да се разсейва нито за миг.

Тълпите останаха зад тях. Отпред плавно се отвори грамадната метална порта на Възпитателния център и колата с грохот влезе през нея. Щом моторизираната полиция се оттегли с рев на двигатели, ролята й поеха въоръжените пазачи на Центъра, облечени в искрящо бели униформи. Изнервеният Модо помогна на Гарома да излезе под оглушителните вълнуващи звуци на „Химна на човечеството“, изпълняван от хора на Центъра в съпровод на оркестър — пак на Центъра.

След петте куплета, предвидени задължително според протокола, оркестърът подхвана гръмовно „Химна на просветата“ и по стъпалата пред зданието слезе Помощник-слугата на просветата — едър младеж с безупречни обноски. Разпери ръце и неговото „Служи ни, Гарома!“ прозвуча официално, но съвършено.

Отдръпна се, за да минат пред него Гарома и Модо, след това се завъртя на пети и ги последва гордо. Диригентът на хора караше певците да поддържат висок, преливащ от обожание тон.

Минаха под огромната арка с издълбания на нея лозунг „Всички да се поучим от Всеобщия слуга“ и влязоха в сградата по широкия централен коридор. Избледнелите парцаливи дрехи на Гарома и Модо се развяваха зад гърбовете им. Строените край стените дребни чиновничета скандираха ритмично „Служи ни, Гарома, служи ни, служи ни!“.

В тези вопли липсваше безумната страст, обхванала гъмжилото по улиците, отбеляза Гарома, и все пак бяха задоволително пламенни. Поклони се и крадешком стрелна с поглед Модо, следващ го по петите. Едва потисна усмивката си — толкова неуверен и развълнуван му се видя Слугата на просветата, направо не беше на себе си.