Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

Една стара, съвсем прегърбена просякиня бе надала този вик. Държейки с вкопчените си пръсти патерицата си към Марино, тя пискливо викаше:

— Нещастие! Трижди нещастие! Вижте оня младеж там! Той мина между двете червени колони, върху мястото, определено за екзекутиране на престъпници!… Върнете се по-бързо, млади момко!

Марино Маринели чу тия думи и погледна наоколо.

Ледени тръпки преминаха по тялото му, когато видя двете колони в кървави багри…

Но неговата смелост бе недостъпна за страха и той ускори крачките си към празничната зала.

В залата на Великия съвет, Луиджи Гримани се приготовляваше да приеме младите благородници на Венеция, за които бе уредил една вечеря.

Той заповяда на майора да предупреди почетните дами на дожесата, че празникът ще започне след няколко минути и, че дожът очаква съпругата си да я отведе в банкетната зала.

После той поднови разговора си с управителя на Сен Марко, Тадео Моро, човек на около петдесет години, който носеше пурпурна мантия, по която се познаваше високият му сан.

Близо до него седеше началникът на карабинерите Силвио Зиани.

Той беше облечен в дреха от черно кадифе, върху което висеше златна верижка, знак на високата му служба и голямата му власт.

Недалече от отворените врати на обширната зала чакаха слугите. Войниците стояха неподвижни в техните средновековни костюми, с полирани каски на главата и с копие в дясната ръка, която бе покрита с дълга жълта ръкавица.

— Отцепничеството се шири все повече — каза дожът на двамата си довереници. — Забелязах днес, при преминаването на „Бюзантьор“, отсъствието на синовете на три патрициански семейства. Не се виждаше нито един Фалие, нито един Анафесто, нито един Оргосо.

— Донесоха ми, че те са се събрали на един частен празник в палата Манджинели — побърза да каже управителя на Сен Марко. — Говори се, че дават този празник в памет на Марино Гримани — баща ви.

Челото на дожа се намръщи под короната. Очите му, хлътнали под дълбоките вежди в сянката на орбитите, изпуснаха зловещ блясък; лицето му побледня и се удължи и можеше да се каже, че късата руса брада, която украсяваше долната устна и брадичката му, настръхна.

— Оставете на мъдрите и благородни държавни инквизитори да сторят това, което трябва. Ако този празник се дава в памет на един мъртвец, тези, които вземат участие в него, са живи — каза той с твърд и заплашителен тон.

Капитанът на карабинерите, Силвио Зиани се намеси тогава в разговора.

Той бе висок, сух човек, който вършеше разни безчинства, благодарение на обстоятелството, че дожесата бе негова сестра. Той, обаче, изпълняваше с голяма послушност заповедите на нейния съпруг.

— От Маламоко съобщиха — каза той, — че е забелязан и познат върху един завръщащ се от Ливан кораб синът на Марино Гримани, роден от една друга жена след смъртта на дожесата — вашата майка.

— Вие искате да кажете: сина на Летиция Маринели, която имаше вила близо до рибарските колиби на остров Сан Николо? — запита управителят.

— Марино Маринели във Венеция? Това е невероятно — каза дожът. — Става вече две години откакто отсъства и близо една година откакто не е изпращал известия за себе си… Сигурно са се измамили. Кой донесе сведенията, Силвио?

Капитанът на карабинерите отговори:

— Наблюдателят от кулата на Маламоко, един доверен служител. Той каза, че го е познал много добре.

— Една проста прилика, може би — подхвърли Тадео Моро.

В този момент челото на дожа се помрачи наново и силна червенина обля лицето му.

Той гледаше към входа на залата, където един шум привлече погледите и на управителя, и на началника на карабинерите.

— Това е самият той — промълви Силвио Зиани.

На прага стоеше бледен и неподвижен Марино Маринели.

Запознат от детинство със залите и стаите, обитавани неотдавна от баща му, той бе проникнал без никой да го спре в залата на Великия съвет и при вида на преобразуванията, направени през неговото отсъствие, бе останал смаян на прага.

Промяната, за която Андрея го уведоми, се въплъти пред него. Луиджи Гримани носеше пурпурната мантия и короната на неговия баща!

Луиджи, който никога не бе притежавал любовта на баща си и никога не се бе стремил да я спечели, бе станал господар на този палат, където неотдавна живееше един благороден и много добър господар!

Но това зрелище не можеше да обезкуражи Марино Маринели.