Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

— За Бога, това е много! — извика Марино със стиснати юмруци. — Каква страшна, каква отвратителна новина!… Да вярвам ли, че е възможна такава нечувана подлост? Моят баща, моят скъп и благороден баща между стените на затвора и Луиджи съучастник в престъплението… синът убиец на баща си… Не, не, това не може да бъде!… Андрея, вие ми говорите небивалици.

— Това не са небивалици, сеньор. Небето да ми е свидетел, че казвам самата истина. Същата нощ Бертучио дойде при мен и има време само да ми каже, че баща ви бил хвърлен в затвора и била разпръсната вестта за неговата смърт. Той щеше да ми разкаже и за престъплението на вашия брат Луиджи, но карабинерите на Силвио Зиани дойдоха да го търсят… Той избяга, казвайки ми на прощаване, че трябва да ви призове към отмъщение.

— Кажете ми Андрея, тялото на благородния дож Марино Гримани, не бе ли изложено съгласно правилата, през течение на три дни, облечено в работните му дрехи? — попита Марино Маринели, чието лице се бе навъсило като тъмен облак.

— Изложиха саркофага, но той беше грижливо затворен. Погребението се извърши по приетата церемония, само че говорят, че саркофагът бил празен и вашият баща в подземните затвори на дожския палат.

Марино Маринели се изправи побледнял. Чертите на лицето му изразяваха едно решение.

— В името на Света Богородица, аз веднага ще се уверя — каза той с глас, който силната вътрешна възбуда бе направил треперещ. — Горко на трона на моя брат, горко на дожа, ако вие казвате самата истина, Андрея.

— Благородни сеньоре, какво желаете да правите? — попита старецът, чието лице изрази голяма загриженост.

— Това, което е мой дълг, старче! Ще отида в палата на дожовете, за да поискам сметка.

— В името на всички светии, не отивайте, мой благородни и скъпи сеньоре — помоли Андрея.

Старецът се отпусна на колене пред него, издигайки нагоре сключените си ръце.

— Чуйте молбата ми — подзе той — не отивайте! Сам вървите към неминуема гибел!… И не ще можете да видите вашия брат. Той дава в този момент заедно с дожесата един банкет на младите благородници, които достигат тази година своето пълнолетие!

— Тази неизвестност е непоносима; не мога повече да се владея, Андрея! Не се опитвайте повече да ме задържите. Ще се явя пред дожа като призрак отмъстител! Ще го запитам, къде е баща ми, който също е и негов!

— Съветниците и сенаторите се поддържат всички; те са като пръстите на ръката. Останете благородни синьоре! Говори се още, че заради обичта, която дожът Марино Гримани е изпитвал към вас, Луиджи много ви мрази. Желаете ли току-така да паднете в ръцете на неприятелите си.

— Отведете ме на Пиацета, драги Андрея — каза просто Марино Маринели с такъв тон, който не позволяваше никакво противоречие, който изразяваше неотменимо решение.

Старият Андрея със сърце свито от лоши предчувствия разбра, че не може повече да настоява.

Той мина в съседната стая, за да види дъщеря си преди да тръгне.

Марино го последва до леглото на спящата Анунциата.

Когато отправи поглед към това спокойно и чудно хубаво лице, докато Андрея, с просълзените му очи, му взе ръката, за да я поднесе към устните си в знак на благодарност, мрачната му и заплашителна физиономия се проясни за момент, като че ли един блестящ слънчев лъч освети нощта на душата му. Той докосна с целувка челото на младото момиче, стисна ръката на стареца и каза със задушен глас:

— Хайде, татко Андрея! Молете се за мен и нека небето ми е на помощ!

Те напуснаха колибата и се отправиха заедно към брега. Вечерта настъпваше, когато леката лодка, в която се намираха двамата мъже, се плъзгаше върху водата, позлатена от последните лъчи на залязващото слънце, за да спре скоро до каменните стъпала на Пиацета.

Марино поблагодари на стареца, че бе го довел до тук, обеща му да се върне да го види като натовари да поздрави от негово име красивата Анунциата; после се изкачи на Пиацета, задръстена, от хора, които желаеха да вземат участие във веселието и да види последния блясък на официалния празник.

Палячовци, въжеиграчи, акробати и смехотворци от всякакъв вид забавляваха тълпата и никой не забеляза младия мъж с бледо лице, който си пробиваше път между тълпата към входа на големия и великолепен палат на дожовете.

Марино Маринели остави зад себе си шумно веселящата се тълпа и, минавайки между два стълба от червен мрамор, проникна в коридора на палата.

В този момент той чу един пронизителен вик, идещ откъм стъпалата на църквата Сен Марко.