Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

В този момент се приближи един голям кораб с черен цвят, идещ от Ливан и пристигащ в Маламоко.

На предната част на кораба се намираше един красив младеж на около двадесет и четири години.

Той видя тялото на младото момиче, което се показа на повърхността на морето, което скоро щеше да му стане гроб.

Без да се колебае нито миг, той хвърли върху палубата кадифената си шапка и везания със злато ремък, на който висеше сабята му, и от най-високото място на кораба се хвърли смело, описвайки във въздуха голяма дъга, в спокойните води на Адриатика.

Моряците го забелязаха твърде късно и останаха изненадани, тъй като не можаха да разберат благородния мотив на неговата постъпка. Но те го видяха скоро да се появява на повърхността и да се отправя бързо към отдалечената точка, където младото момиче се появи за втори път.

Със затаено дишане и широко отворени очи, те следяха от мостика на кораба движенията на смелия моряк.

Разстоянието беше твърде голямо. Всички не вярваха да успее този опит за спасение и желаеха да отправят кораба в морето, за да попречат поне на спасителя да загине във водата.

Но изглежда младият човек налагаше волята си на морето. Без да се спира, той бързо цепеше водата и се приближаваше към мястото, където ръката на младото момиче още стърчеше.

Внезапно благородният младеж изчезна под водата. Беше ли загинал? Някой коварен водовъртеж ли го бе повлякъл непреодолимо към морските дълбини? Или бе стигнал до крайния предел на силите си?

Брегът от тази страна беше пуст, тъй като повечето от рибарите, които не бяха се присъединили към шествието със своите лодки, бяха отърчали към църквата, за да присъстват на церемонията и нито една гондола не бе останала.

Нямаше никой, който да се притече на помощ и докато моряците изведат кораба в морето и достигнат до мястото, където беше потънал младежът, бездната щеше да погълне двете си жертви…

Но радостни и учудени викове се изтръгнаха от устните им.

Смелият плувец се показа на повърхността.

Той просто се бе гмурнал, за да улови давещата се в момента, когато потъваше окончателно. Тя беше безжизнена.

С една ръка той я поддържаше за дрехите, а със свободната заплува бързо към най-близкото място от брега.

След няколко минути момъкът стъпи на острова Сан Николо, носещ на ръце неподвижната девойка.

Сега той има време да я разгледа добре.

Тя беше млада и красива. Синята й блуза, мокра от водата, ясно открояваше хармонично развитите форми на едно стройно и грациозно тяло. Косите й, с рус оттенък, висяха на големи къдри по врата й. На бледното й лице, нейните още розови устни откриваха два реда бели и фини зъби. Затворените й клепачи закриваха блясъка на душата, който прозира през очите на хубавите момичета.

— За Бога! Това е Анунциата, прелестната ми другарка от детинство! Една проста прилика не може да ме измами! — извика младежът учуден и зарадван, а в същото време загрижен за съдбата на тази, която се бе опитал да спаси.

— Това си ти, Анунциата!… През моето пребиваване в далечните страни младото момиче е разцъфтяло в красива девойка!… Но ти оставаш неподвижна в ръцете ми… О! Събуди се! Дай ми един знак, че още си жива, Анунциата!

И като че ли тези думи я изтръгнаха от нейното състояние, близко до смъртта. Тя отвори потъмнелите си очи, но момент след това те се затвориха отново.

— Ах! В нея има още живот! Не съм дошъл късно и тя ще бъде спасена! — викна младежът зарадван. Къщичката на нейния баща, старият и добър Андрея е наблизо. Ще отърча дотам. Бедният старец не подозира даже от каква опасност се е спасила неговата любима.

Натоварен със скъпия си товар, той се изкачи бързо по възвишението, на което бе построена колибата на рибаря.

През това време грандиозното шествие се показа в далечината, без да привлече погледа му. Излизайки от църквата Сан Николо, хората се качиха на „Бюзантьор“ и официалните гондоли, за да се върнат, сред радостните викове на многобройната тълпа.

Топлото питие, което й бе дадено, изглежда оказа благотворно влияние върху нея и тя не закъсня да изпадне в един укрепителен сън.

Старият Андрея дойде, стисна сърдечно ръката на младежа и му благодари, дълбоко покъртен.

— Вие имате право, синьор Марино — каза той, — тя ще бъде спасена и Вие сте комуто дължа нейното спасение! От все сърце Ви поздравявам с „Добре дошли“! Аз не знаех, че днешният ден ще бъде толкова щастлив за мен!

— Две години аз преживях далече, но все пак се върнах при вас — подзе Марино. — Първото нещо, което желаех да сторя, бе да се поклоня на гроба на любимата ми майка, после щях да дойда да Ви поздравя, вас, които неотдавна ми бяхте добри и предани съседи.