Всичкото, което трябва да се направи за целта, е да се монтират малки периферни перки-лопатки отстрани на резервоара, всичките насочени в една посока, примерно навън под 30 градуса спрямо тангентата — точно както перките на елипсоидните вентилатори, които се въртят на върха на комините по къщите в Калифорния, когато вятърът ги обдухва. Само че вместо лекият полъх на калифорнийския вятър, жироскопиращият резервоар е обдухван от ураганната струя сгъстен въздух, движещ се със свръхзвукова скорост през „компресорната“ част на двигателя. С помощта на периферните лопатки на резервоара тази струя е повече от достатъчна да го развърти до много високи обороти. Естествено резервоарът е монтиран в началото на двигателя, в неговата компресорна секция, доста преди неговата нажежена горивна част. Освен това горивото се впръсква преди въртящия се резервоар, за да може не само добре да се размеси с въздуха, но и да охлажда резервоара при своето мигновено изпарение.
Така проф. Липиш в неговата типична гениална простота получава един антигравитационен асист към аеродинамичната подемна сила на крилата при по-малки скорости, и един основен антигравитационен двигател при по-големите скорости високо в мезосферата, без обаче да инсталира никакъв допълнителен двигател за развъртането на резервоара. Жироскопиращият резервоар просто изсмуква малко от енергията на преминаващия през двигателя въздушен поток. Освен това далновидното използване за жироскопирането именно на резервоара за горивото — единствената тежка част на самолета — увеличава много ефективността на целия получен антигравитационен двигател.
Интересното при антигравитационния двигател-резервоар на орбиталната совалка е това, че при изразходването на горивото и намаляването на теглото на въртящия се резервоар с изкачването на височини над 60–70 км ще се намалява и генерирания жироскопен антигравитационен ефект. Но поради повишаването пък на скоростта на совалката с приближаването й към първа космична скорост от 9 км/сек ще се покачва значително и температурата на горене в горивната камера на правопоточния двигател. Да си припомним, че инж. Зенгер е проектирал своите най-бързи двигатели за температури на горене от 6 000 С. Тези високи температури покачват значително и скоростта на химичната реакция на изгаряне на горивото. Това пък ще доведе до значителното порастване на жироскопно-ентропийната антигравитационна подемна сила — точно по същите причини, по които се увеличава и тягата при жироскопиращия атомен реактор, когато се увеличи скоростта на верижната реакция в него, без обаче да се увеличават оборотите му (виж глава 1.6.).
Благодарение на генерираните антигравитационни ефекти намалява и изчезва не само гравитационна маса на совалката, но паралелно на това изчезва и нейната инерчна маса. Поради това совалката би демонстрирала невероятни маневрени характеристики — не точно завои под прав ъгъл, но все пак остри маневри с високи ускорения, които не могат да бъдат направени с никой съвременен не-антигравитационен изтребител, да оставим изобщо пък с бомбардировач. Колкото по-бързо лети совалката, и колкото по-бързо се върти вътре в нея жироскопиращия резервоар, толкова повече антигравитационният компонент на подемната сила ще надвишава нейния аеродинамичен компонент. Когато дойде момента антигравитационната подемна сила да се изравни с теглото на совалката, тогава нейната гравитационна маса ще бъде напълно изчезнала, а с нея също и нейната инерчна маса.
Затова и завоите на совалката все повече ще се приближават към „правоъгълната“ траектория, без обаче корпусът да се разпада на парчета при тези маневри, тъй като с изчезването на инерчната му маса той не би изпитвал почти никакви структурни натоварвания при тези невъзможни завои.
С изчезването на инерчната маса на совалката ще изчезва инерчната маса и на пилота. Което пък ще му позволи не само да не се размазва в седалката или в ремъците при тези остри завои, не само да не губи съзнание при тях от оттичането на кръвта от главата към краката му, но практически да не чувства абсолютно никакво натоварване по време на острия завой. Все още половин век след това, в най-модерните американски бойни самолети като F-16 например, поради значително нарасналата мощност на двигателя и здравината на композитния корпус, самолетът е в състояние да издържи на почти два пъти по-голямо натоварване, отколкото пилота вътре в него, преди да изгуби съзнание. Затова в бордовия компютър са били спешно инсталирани специални подпрограми, ограничаващи радиуса на завоя, които автоматично коригират пилотските команди и съответно увеличават и „изтеглят“ траекторията на завоя, за да спестят един пагубен припадък на пилота, и да спасят и него, и самолета, от сигурна гибел. Нещо което се е случвало нееднократно в американските ВВС преди модификацията на програмите.
Читать дальше