Иван Тургенев - В навечерието

Берсенев грабна фуражката си, пъхна в ръката на шивача една рубла и веднага се затече с него към квартирата на Инсаров.

Намери го да лежи на дивана в безсъзнание, неразсъблечен. Лицето му беше страшно изменено. Берсенев веднага нареди хазаинът и хазайката да го съблекат и да го пренесат на леглото, а сам изтича за доктор и го доведе. Докторът предписа наведнаж пиявици, компрес, каломел и нареди да се пусне кръв.

— Опасно ли е? — попита Берсенев.

— Да, много — отговори докторът. — Много силно възпаление на белите дробове; перипневмония в силна форма, може би и мозъкът е засегнат, а човекът е млад. Собствените му сили сега са насочени срещу него. Късно ме извикахте, но впрочем ще направим всичко, каквото предписва науката.

Самият доктор беше още млад и вярваше в науката.

Берсенев остана да нощува при болния. Хазаинът и хазайката се оказаха добри и дори пъргави хора, щом се намери човек, който да им казва какво да правят. Дойде един фелдшер — и започнаха медицинските изтезания.

Сутринта Инсаров дойде на себе си за няколко минути, позна Берсенев, попита: „Аз, изглежда, съм болен?“, погледна наоколо с тъпо и вяло недоумение на тежко болен и пак се унесе. Берсенев си отиде в къщи, преоблече се, взе някакви книги и се върна в квартирата на Инсаров. Той реши да се премести при него, поне на първо време. Обгради леглото му с парван, а той се настани до диванчето. Тъжно и бавно мина денят. Берсенев се отлъчи само за да похапне. Мръкна се. Той запали една свещ с абажур и се залови да чете. Всичко наоколо беше тихо. У хазаите зад преградната се чувате ту сдържан шепот, ту прозявка, ту въздишка…

Никой от тях кихна и с шепот го смъмраха; зад паравана се чуваше тежко и неравно дишане, от време на време прекъсвано от кратко охкане и мъчително мятане на главата по възглавницата… Странни мисли овладяха Берсенев. Той се намираше в стаята с човек, животът на когото висеше на косъм, с човек, когото, това той знаеше, обичаше Елена… Спомни си оная нощ, когато Шубин го настигна и му съобщи, че тя го обича, него, Берсенев! А сега… „Какво да правя сега? — питаше се той. — Да съобщя ли на Елена, че е болен? Или да почакам? Това известие е по-печално от онова, което й бях съобщил някога: странно, как съдбата все ме поставя като трето лице между тях!“ Той реши, че е по-добре да почака. Погледът му падна на масата, покрита с купове книжа… „Ще осъществи ли той плановете си? — помисли Берсенев — Нима всичко ще свърши?“

И му ставаше жално за младия погиващ живот, и той се заричаше да го спаси…

Нощта беше тежка. Болният много бълнува. Няколко пъти Берсенев ставаше от диванчето, приближаваше се на пръсти до леглото и печално се вслушваше в неговото несвързано бълнуване. Веднаж само Инсаров внезапно произнесе ясно: „Не искам, не искам, ти не трябва…“ Берсенев трепна и погледна Инсаров: лицето му, страдалческо и мъртвешко в същото време, беше неподвижно и ръцете му лежаха безсилно отпуснати… „Не искам“ — повтори той едва чуто.

Докторът дойде сутринта, поклати глава и предписа нови лекарства.

— Има още много време до кризата — каза той, като си туряше шапката.

— А след кризата? — попита Берсенев.

— След кризата? Изходът е: aut Caesar, aut nihil 30 30 Или Цезар, или — нищо (лат.) .

Докторът си отиде. Берсенев се разходи няколко пъти по улицата: имаше нужда от чист въздух. Върна се и се зае с книгата. Раумер вече отдавна беше свършил; сега изучаваше Грот.

Изведнъж вратата тихо скръцна и в стаята предпазливо се показа главичката на хазайската дъщеря, покрита както обикновено с дебела кърпа.

— Тука е — заговори тя полугласно — оная госпожица, дето тогава ми даде петаче…

Главичката на хазайската дъщеря внезапно се скри и на нейно място се появи. Елена.

Берсенев скочи като ужилен; но Елена не трепна, не извика… Сякаш тя всичко разбра в едни миг. Страшна бледност покри лицето й, тя приближи до паравана, надникна зад него, плесна с ръце и се вкамени. Още миг — и тя щеше да се хвърли върху Инсаров, но Берсенев я спря.

— Какво правите? — зашепна той развълнувано.

Вие можете да го погубите!

Елена се олюля. Той я заведе до диванчето и я тури да седне.

Тя го погледна в лицето, после го обхвана с поглед, после втренчи очи в пода.

— Умира ли? — попита тя така студено и спокойно, че Берсенев се уплаши.

— За бога, Елена Николаевна — започна той, какво говорите? Той е болен наистина, и то доста опасно… Но ние ще го спасим, това ви гарантирам.