Иван Тургенев - В навечерието

— Той е в безсъзнание? — попита тя също така, както първия път.

— Да, той сега е в безсъзнание… Така е винаги в началото на тези болести, по това нищо не значи, нищо, уверявам ви. Пийнете малко вода.

Тя вдигна очи към него и той разбра, че не бе чула отговорите му.

— Ако той умре — проговори тя с все същия глас, — и аз ще умра.

Инсаров в този миг леко изохка; тя затрепера, хвана се за главата, после започна да развързва панделките на шапката си.

— Какво правите? — попита я Берсенев.

Тя не отговори.

— Какво правите? — повтори той.

— Аз оставам тука.

— Как… за дълго?

— Не зная, може би за цял ден, за цяла нощ, завинаги… не зная.

— За бога, Елена Николаевна, елате на себе си. Аз, разбира се, никак не очаквах да ви видя тука; но пак… предполагам, че сте дошли тука за малко. Помислите, в къщи ще разберат, че ви няма…

— И какво?

— Ще ви търсят… Ще ви намерят…

— И какво?

— Елена Николаевна! Вие виждате… Той сега не може да ви защити…

Тя отпусна глава, сякаш се замисли, сложи кърпичката на устните си и конвулсивни ридания с потресающа сила внезапно се изтръгнаха от гърдите й… Тя се хвърли с лице на дивана, като се мъчеше да ги заглуши, но цялото й тяло се повдигаше и трепереше като току-що уловена птичка.

— Елена Николаевна… за бога… — повтаряше пад нея Берсенев.

— А? Какво има? — раздаде се изведнаж гласът на Инсаров.

Елена се изправи, а Берсенев замря на мястото си… Като почака малко, той се приближи до леглото… Главата на Инсаров все така безсилно лежеше на възглавницата; очите му бяха затворени.

— Бълнува ли? — прошепна Елена.

— Изглежда — отговори Берсенев, — но това няма значение; винаги става така, особено ако…

— Кога се разболя? — прекъсна го Елена.

— От три дни; от вчера съм тука. Оставете на мене, Елена Николаевна. Аз няма да се отделя от него; всички средства ще бъдат употребени. Ако трябва, ще повикаме консулт.

— Той ще умре без мене! — извика тя, като чупеше ръце.

— Аз ви давам дума да ви осведомявам всеки ден за хода на болестта му и ако настъпи действително опасност…

— Закълнете ми се, че веднага ще изпратите да ме извикат, когато и да е, денем, нощем; пишете записка направо до мене… Все ми е едно сега. Чувате ли? Обещавате ли да направите това?

— Обещавам, пред бога.

— Закълнете се.

— Кълна се.

Тя изведнаж хвана ръката му и преди той да успее да я отдръпне, прилепи към нея устни.

— Елена Николаевна… какво правите! — промълви той.

— Не… не… не трябва — произнесе неясно Инсаров и тежко въздъхна.

Елена отиде до паравана, стисна кърпичката си със зъби и дълго, дълго гледа болния. Безмълвни сълзи потекоха но бузите й.

— Елена Николаевна — й каза Берсенев, — той може да дойде на себе си, ще ви познае; бог знае дали това ще е добре. Пък и аз всеки момент очаквам доктора.

Елена взе шапката си от дивана, сложи я и се спря. Очите й печално блуждаеха по стаята. Сякаш тя си спомняше…

— Не мога да си отида — прошепна тя най-после.

Берсенев й стисна ръката.

— Елате на себе си — промълви той, — успокойте; се; оставете го на моите грижи. Още тази вечер ще дойда при вас.

Елена го погледна, продума: „О, мой добри приятелю!“ — заплака и се спусна навън.

Берсенев се опря на вратата. Горестно и горчиво чувство, нелишено от някаква странна отрада, притисна сърцето му. „Мой добри приятелю!“ — помисли той и сви рамене.

— Кой е тук? — чу се гласът на Инсаров. Берсенев отиде до него.

— Аз съм, Дмитрий Никаиорович. Какво обичате?

Как се чувствувате?

— Сам ли? — попита болният.

— Сам.

— А тя?

— Коя тя? — проговори почти е уплаха Берсенев.

Инсаров помълча.

— Резеда — пошепна той и очите му пак се затвориха.

Цели осем дена Инсаров се намираше между живота и смъртта. Докторът дохождаше постоянно, като се интересуваше все пак като млад човек от тежко болния. Шубин чу за тежкото положение на Инсаров и отиде да го види; дойдоха негови съотечественици българи; между тях Берсенев позна двете странни фигури, които го бяха смаяли с неочакваното си посещение на дачата; всички изразиха най-искрено съчувствие, някои предлагаха на Берсенев да го сменят при леглото на болния; но той не се съгласяваше, помнеше обещанието, което даде на Елена. Той я виждаше всеки ден и крадешком й предаваше — понякога с думи, понякога с малки бележчици — всички подробности за хода на болестта. С какво примряло сърце го чакаше тя, как го изслушваше и разпитваше! Тя самата силно желаеше да отиде при Инсаров, но Берсенев я молеше да не прави това: Инсаров рядко биваше сам. В деня, когато научи за болестта му, самата тя едва не се разболя; щом се върна, заключи се в стаята си; но я повикаха за обед и тя се яви в столовата с такова лице, че Ана Василевна се уплаши и искаше непременно да я накара да легне. Елена обаче можа да се съвземе. „Ако той умре — повтаряше си тя, — и аз няма да живея.“ Тази мисъл я успокои и й даде сила да изглежда равнодушна. Впрочем никой не я безпокоеше особено: Ана Василевна се занимаваше с болните си венци; Шубин работеше с настървение; Зоя се отдаваше на меланхолия и се капеше да прочете Вертер; Николай Артемевич беше много недоволен от честите посещения на „ученика“, толкова повече, че неговите „планове“ относно Курнатовски вървяха мъчно: практичният оберсекретар недоумяваше и изчакваше. Елена дори не благодареше на Берсенев: има услуги, за които е мъчително и неудобно да се благодари. Само веднаж, на четвъртата си среща с него (Инсаров беше прекарал много лошо нощта, докторът беше споменал за консулт), само на тази среща тя му напомни за клетвата му. „Е, в такъв случай да вървим“ — каза й той. Тя стана и тръгна да се облича. „Не — промълви той, — да почакаме още до утре.“ Привечер на Инсаров му стана по-добре.